Но имаше и една основна разлика. Колосалната чаша на Шалмиран съществуваше реално, този амфитеатър — не. И никога не бе съществувал, той беше просто фантом, схема от електронни заряди, дремещи в паметта на Централния компютър, докато станеше нужно да я повикат. Алвин знаеше, че в действителност седи в стаята си и целият човешки безброй, който привидно го обкръжаваше, също е пръснат по домовете. Ако не правеше опит да се премести, илюзията оставаше съвършена. Готов бе да повярва, че Диаспар е изчезнал и всичките му жители са се събрали тук, в тази огромна низина.
Много рядко, едва ли веднъж на хиляда години, животът в града замираше и всичките му жители се срещаха на Велика асамблея. Алвин знаеше, че и в Лис провеждаха нещо подобно на това събрание. Там щяха да се срещнат умове, но може би щеше да има и също такава привидно реална среща, както в Диаспар.
Познаваше повечето от лицата наоколо, чак докъдето му стигаше погледът. На повече от миля разстояние и хиляда фута по-ниско се разполагаше малкият кръгъл подиум, към който се насочваше всеобщото внимание. Трудно бе да повярва, че от такова разстояние ще види всичко, но Алвин знаеше, че когато речта започне, ще чува и наблюдава не по-зле от всеки друг в Диаспар.
Подиумът се изпълни с мъгла, от нея изплува Калитракс, ръководител на групата, натоварена да възстанови миналото според информацията на Ванамонде. Начинанието бе изумително, почти невъзможно, и то не само заради огромните отрязъци от време, които обхващаше. Само веднъж, с духовната помощ на Ванамонде, Алвин успя да надзърне в ума на странното същество, което откриха… или което ги откри. За Алвин мислите на Ванамонде бяха безсмислени като хиляди гласове, крещящи едновременно в просторна, кънтяща пещера. Ала хората от Лис можеха да ги разплетат, да ги запишат и да ги анализират на спокойствие. Вече се носеше слух — нито отречен, нито потвърден от Хилвар, — че откритието е поразително, че няма почти нищо общо с официалната история на човечеството от милиард години насам.
Калитракс заговори. За Алвин, както и за всички в Диаспар, ясният, звънлив глас сякаш долиташе от няколко сантиметра. После по някакъв необясним начин, също както геометрията на съня руши всяка логика, ала не поражда изненада у сънуващия, Алвин се оказа край Калитракс и в същото време си оставаше високо в амфитеатъра. Парадоксът не го смущаваше, той просто го приемаше както всички други победи на науката над времето и пространството.
Калитракс накратко описа общоприетата история на човечеството. Спомена за незнайните народи на Ранните цивилизации, които не оставили след себе си нищо освен шепа велики имена и повяхналите легенди за Империята. Още от самото начало, разказваше историята, Човек пожелал звездите… и накрая ги достигнал. Милиони години той разширявал царството си из Галактиката, събирал в своя власт система подир система. После от мрака отвъд ръба на Вселената налетели Завоевателите и изтръгнали от ръцете му всичко спечелено.
Отстъплението към Слънчевата система било горчиво и навярно траяло дълги хилядолетия. Самата Земя едва била спасена, благодарение на легендарните сражения около Шалмиран. Когато всичко отминало, Човек останал сам със спомените и родния си свят.
От този момент нататък имало само дълъг упадък. Като върховна ирония на съдбата, расата, която се надявала да владее Вселената, изоставила почти целия си мъничък свят и се разцепила като две изолирани същества — Лис и Диаспар, — живи оазиси в пустинята, която ги разделяла по-жестоко от бездните между звездите.
Калитракс помълча; както всички други в огромната асамблея, Алвин виждаше как историкът го гледа с очи, видели толкова чудни неща, че и досега не можеше да им повярва докрай.
— Толкова за приказките, в които сме вярвали, откакто започват записите ни — каза Калитракс. — Сега трябва да ви съобщя, че те са фалшиви… фалшиви в най-малката подробност… толкова фалшиви, че още не можем да ги съгласуваме с истината.
Той изчака да осъзнаят истинския смисъл на думите му. После с бавни и подбрани думи изложи пред Лис и Диаспар знанието, извлечено от ума на Ванамонде.
Не беше вярно дори това, че Човек е достигнал звездите. Цялата му мъничка империя стигнала до орбитите на Плутон и Персефона, защото няма сили да прекоси междузвездното пространство. Цялата му цивилизация се била сгушила около Слънцето и била още твърде млада, когато… звездите го открили.
Читать дальше