Артър Кларк - Градът и звездите

Често опитваше да анализира чувствата си към Алвин. Знаеше, че приятелството му изниква от същия извор, който подхранваше симпатията му към всички малки, безпомощни създания. Това би изненадало ония, които смятаха, че Алвин е своенравен, упорит егоист, не се нуждае от ничия обич и е неспособен да отвърне на нежността, дори да му се предложи.

Хилвар разбираше нещо друго, бе го усетил инстинктивно още от първия ден. Алвин беше изследовател, а всички изследователи търсят нещо, което са изгубили. Рядко го намират и още по-рядко откритието им носи по-голяма радост от диренето.

Той не знаеше какво търси Алвин. Тласкаха го сили, задвижени преди милиони години от гениалните хора, които са планирали Диаспар с толкова умение… или от още по-гениалните мъже, които са им се противопоставили. Както всеки човек, в известен смисъл Алвин беше машина, чиято дейност се определя от наследствеността. Това не намаляваше нуждата му от разбиране и симпатия, нито го предпазваше от самотата и отчаянието. За съгражданите си той бе толкова непонятно същество, че понякога забравяха, че може да изпитва човешки чувства. Само чужденец, дошъл от съвсем различна среда, можеше да го види като човек.

Няколко дни след пристигането си в Диаспар Хилвар вече бе срещнал повече хора, отколкото през целия си живот. Срещна ги… и всъщност не опозна никого. Теснотията принуждаваше жителите на града да се затварят в непроницаема сдържаност. Единственото усамотение, което познаваха, бе свободата на мисълта и те продължаваха да се вкопчват в нея дори когато наоколо кипяха безконечните обществени дейности на Диаспар. Хилвар знаеше, че те не се нуждаят от съчувствието му, и все пак изпитваше жал към тях. Те не съзнаваха от какво са лишени, не можеха да разберат онова топло чувство на общност, чувството да принадлежиш, което свързваше всички в Лис. Всъщност, макар че любезно се опитваха да го прикрият, повечето от хората, с които заговори, го гледаха състрадателно, сякаш водеше невероятно скучно и сиво съществуване.

Хилвар веднага окачестви Еристон и Етания, възпитателите на Алвин, като приятни, но съвсем объркани нищожества. Смущаваше се, когато Алвин ги наричаше баща и майка — думи, които в Лис все още пазеха древния си биологичен смисъл. Непрекъснато трябваше да се напряга, за да не забрави, че създателите на Диаспар са отменили законите на живота и смъртта. Въпреки цялата активност наоколо, понякога градът му изглеждаше полупразен, защото нямаше деца.

Питаше се какво ще стане с Диаспар сега, след края на дългата му изолация. Най-доброто, което можеше да стори градът, бе да унищожи Информационните хранилища, поддържали вцепенението му милиони години наред. Да, те бяха чудодейни — може би върховен триумф на сътворилата ги наука, — но бяха и рожби на една болна култура, култура, която се е бояла от много неща. Някои от тези страхове бяха породени от реалността, но сега изглеждаше, че останалите се крият само във въображението. Хилвар вече бе дочул каква картина започва да изплува от диренията из ума на Ванамонде. След няколко дни Диаспар също щеше да узнае… и да открие каква огромна част от миналото му е само мит.

Ала ако унищожеха Информационните хранилища, след хиляда години градът би загинал — неговите жителите отдавна бяха изгубили способността да се размножават. Днес тази дилема бе най-наложителна, ала Хилвар вече виждаше едно от възможните решения. Всеки технически проблем има решение, а неговият народ отлично владееше биологическите науки. Щом нещо е било унищожено, то може и да се възстанови, стига само Диаспар да пожелае.

Но, първо, градът трябваше да научи какво е изгубил. Възпитанието му щеше да трае години, може би векове. Но това бе само началото, скоро ударът на първия урок щеше да разтърси Диаспар по-силно дори и от откриването на Лис.

И Лис нямаше да остане незасегнат. Въпреки всичките разлики помежду им, двете култури бяха изникнали от един и същ корен… и споделяха еднакви илюзии. И двата народа биха се излекували, ако хвърлеха още един спокоен и твърд поглед към изгубеното минало.

Амфитеатърът бе предвиден за цялото будно население на Диаспар и едва ли някое от десетте му милиона места остана незаето. Седнал високо горе, Алвин погледна огромния вдлъбнат склон и неволно си припомни Шалмиран. Двата кратера имаха еднаква форма и почти еднакви размери. Приблизително така би изглеждал Шалмиран, ако се натъпчеше с хора.