Артър Кларк - Градът и звездите

— Алвин — сухо каза Серанис, след като поздрави сина си, — ти, изглежда, имаш таланта да откриваш невероятни същества. Все пак, мисля, че едва ли скоро ще надхвърлиш сегашното си постижение.

Алвин се изненада на свой ред.

— Значи Ванамонде е пристигнал?

— Да, още преди няколко часа. Успял е някак да проследи откъде сте минали при отиването — поразително постижение, което повдига интересни философски проблеми. По някои косвени данни съдим, че е стигнал до Лис в момента, когато сте го открили, следователно може да се движи безкрайно бързо. И това не е всичко. През последните няколко часа узнахме за историята повече, отколкото сме мислили, че съществува.

Алвин я погледна смаяно. После разбра, че не бе трудно да си представи какво въздействие е оказал Ванамонде върху тези хора, с техния тънък усет и удивително сплотените им умове. Те бяха реагирали изненадващо бързо и той внезапно си представи нелепата картина — слисаният Ванамонде, обкръжен от най-големите умове на Лис.

— Открихте ли какво е той? — запита Алвин.

— Да. Оказа се просто, макар че все още не знаем произхода му. Той е чиста мисъл и знанията му изглеждат безгранични. Но е дете в буквалния смисъл на думата.

— Разбира се! — извика Хилвар. — Трябваше да се досетя!

Алвин се обърка и Серанис се смили над него.

— Имам предвид, че въпреки неограничения си, може би безкраен ум, Ванамонде е недозрял и недоразвит. Сегашният му интелект е по-нисък от човешкия — тя се подсмихна криво, — но мисловните му процеси са много по-стремителни и той учи извънредно бързо. Има и някои други, още неясни за нас способности. По някакъв необясним начин цялото минало изглежда открито за него. Може би благодарение на това е проследил пътя ви до Земята.

Алвин стоеше мълчаливо и се чувствуваше леко изтощен. Разбираше колко прав е бил Хилвар, като искаше да доведе Ванамонде в Лис. И знаеше какъв късмет е имал да надхитри Серанис — втори път не би успял да го направи.

— Искаш да кажеш — запита той, — че Ванамонде е новороден?

— По неговите мерки, да. Реалната му възраст е огромна, макар че несъмнено не е толкова стар, колкото човечеството. Необикновеното е друго — той настоява, че ние сме го създали, и няма съмнение, че произходът му е свързан с всички големи загадки на миналото.

— Какво става с Ванамонде сега? — в гласа на Хилвар прозвучаха собственически нотки.

— Историците от Греварн го разпитват. Мъчат се да нахвърлят основните очертания на миналото, но за това ще им трябват години. Ванамонде може да описва миналото в най-малки подробности, но тъй като не разбира какво вижда, с него се работи много трудно.

Алвин се запита откъде Серанис знае всичко това, после разбра, че навярно всеки буден ум в Лис следи хода на голямото проучване. Усети гордост, че вече е оставил върху Лис не по-малък отпечатък, отколкото върху Диаспар, но гордостта се примесваше с горест. Присъствуваше на събитие, което никога нямаше да сподели или разбере докрай — прекият контакт на човешките умове бе за него загадка, каквато навярно е музиката за глухия или цветът за слепеца. И все пак хората в Лис обменяха сега мисли с невъобразимо странното същество, което бе довел на Земята, без да е в състояние да го усети с някое от сетивата си.

Тук нямаше място за него; когато изследването завършеше, щяха да му съобщят резултатите. Той бе открехнал вратата на безкрая и сега чувствуваше преклонение — дори страх — пред всичко, което бе извършил. За свое собствено успокоение трябваше да се върне в познатия дребен свят на Диаспар, да потърси неговата закрила, докато се пребори с мечтите и амбициите си. Ирония на съдбата — онзи, който бе подритнал града, за да се устреми към звездите, сега си идваше в къщи като изплашено дете, което бяга обратно към майка си.

Диаспар не бе кой знае колко доволен от връщането на Алвин. Градът все още бръмчеше като гигантски кошер, жестоко разбъркан с пръчка. Той продължаваше да се колебае дали да обърне лице към реалността, но ония, които отказваха да признаят съществуването на Лис и външния свят, вече нямаха къде да се крият. Информационните хранилища престанаха да ги приемат, хората, които опитваха да се вкопчват в мечтите и да търсят убежище в бъдещето, напразно влизаха в Дома на сътворението. Вече не ги посрещаше унищожителният хладен пламък, не се събуждаха с прочистени умове сто хиляди години по-надолу по реката на времето. Не помагаха никакви жалби към Централния компютър, а и той не обясняваше причините за постъпките си. Кандидат-бегълците трябваше печално да се върнат в града и да се изправят пред проблемите на своята епоха.