Артър Кларк: Градът и звездите

Алвин и Хилвар се приземиха в покрайнините на парка, недалеч от Дома на съвета. До последния момент Алвин не знаеше дали ще може да вкара кораба в града през незнайните прегради, отразяващи небето му от външния свят. Както всичко друго в Диаспар, и небосводът беше изкуствен — изцяло или поне отчасти. Нощта със своите звездни спомени за всичко загубено от Човека не се допускаше да нахлуе над града, тук нямаха достъп и бурите, които понякога бушуваха из пустинята и изпълваха небето с подвижни пясъчни стени.

Невидимите стражи пропуснаха Алвин и когато Диаспар се разстла под него, той разбра, че си е в къщи. Колкото и да го зовеше Вселената с нейните загадки, тук бе роден и тук трябваше да бъде. Градът никога нямаше да го задоволи, но той винаги щеше да се връща. Пресякъл бе половината Галактика, за да научи тази проста истина.

Тълпите се струпаха още преди приземяването на кораба и Алвин се запита как ще го приемат съгражданите сега, когато се завръщаше. Без труд разчете лицата им, докато ги наблюдаваше на видеоекрана, преди да отвори люка. Изглеждаше, че преобладава любопитството — само по себе си ново чувство в Диаспар. Към него се примесваше боязън и тук-там явни признаци на страх. Никой, печално помисли Алвин, не изглеждаше доволен, че го вижда отново.

От друга страна, Съветът го приветствува безрезервно… макар и не от приятелски чувства. Въпреки че бе предизвикал тази криза, само той можеше да изложи фактите, върху които да основат бъдещата си политика. Изслушаха с дълбоко внимание описанието на полета до Седемте слънца и срещата с Ванамонде. После трябваше да отговори на безброй въпроси и търпението му навярно изненада събеседниците. Бързо откри, че на първо място в умовете им стои страхът от Завоевателите, макар че никога не ги назоваваха по име и бяха откровено нещастни, когато той пряко засегна въпроса.

— Ако Завоевателите са още във Вселената — каза Алвин на Съвета, — сигурно щях да ги срещна в самия й център. Но на Седемте слънца няма разумен живот, знаехме го още преди Ванамонде да го потвърди. Вярвам, че Завоевателите са изчезнали преди милиони години; Ванамонде изглежда не по-млад от Диаспар, ала не знае абсолютно нищо за тях.

— Имам идея — обади се внезапно един от Съветниците. — По някакъв непонятен начин Ванамонде може да се окаже потомък на Завоевателите. Той е забравил произхода си, но това не значи, че някой ден не ще стане отново опасен.

Хилвар, който присъствуваше като обикновен зрител, не изчака разрешение да заговори. За пръв път Алвин го виждаше разярен.

— Ванамонде проникна в ума ми — каза той, — а и аз зърнах нещичко от неговия. Моят народ вече узна много за него, макар още да не сме открили какво представлява. Но едно е сигурно — той е дружелюбен и се радва, че ни откри. Няма защо да се боим от него.

След това избухване настъпи кратко мълчание и Хилвар смутено се оттегли. Оттук нататък напрежението в Залата на съвета чувствително намаля, сякаш облакът в духовете на присъствуващите бе отминал. Във всеки случай Председателят не използува правото си да порицае Хилвар за намесата.

Докато слушаше дебатите, Алвин откри, че в Съвета са застъпени три партии. Консервативното малцинство все още се надяваше, че часовникът може да бъде върнат назад и че старият ред някак ще се възстанови. Въпреки всички разумни доводи, те се вкопчваха в надеждата да убедят Диаспар и Лис отново да се забравят.

Прогресистите също бяха незначително малцинство; Алвин бе приятно изненадан, че изобщо ги има в Съвета. Те не приветствуваха нахлуването на външния свят, но бяха твърдо решени да използуват най-добрите страни на ситуацията. Някои дори се осмеляваха да подхвърлят, че може би има начин да се разкъсат психологическите бариери, които тъй дълго изолираха Диаспар по-успешно, отколкото реалните прегради.

В пълно съответствие с настроението на града болшинството Съветници бяха решили да бъдат неизменно бдителни и да изчакат, докато се избистри образът на бъдещето. Те съзнаваха, че не могат да градят генерални планове, нито да провеждат някаква определена политика, преди бурята да е отминала.

След края на сесията Джесерак се приближи към Алвин и Хилвар. Изглеждаше променен от времето на последната им среща — и последна раздяла — в Кулата Лоран над безкрайната пустиня. Промяната бе неочаквана за Алвин, но в идните дни щеше да я среща все по-често.

Джесерак изглеждаше подмладен, сякаш намерили свежо гориво, огньовете на живота пламтяха по-ярко във вените му. Въпреки от възрастта си той бе един от ония, които можеха да приемат предизвикателството на Алвин към Диаспар.