Артър Кларк - Градът и звездите

— Какво има? — напрегнато запита Алвин.

Трябваше да повтори въпроса, преди Хилвар да даде признак, че го е чул. Все така загледан в пустотата, той най-сетне бавно произнесе:

— Нещо идва. Нещо, което не разбирам.

На Алвин му се стори, че кабината внезапно се вледенява и расовият кошмар за Завоевателите отново изплува, изправя се пред него в целия си ужас. С отчаяно усилие на волята той се застави да отхвърли паниката.

— Дружелюбно ли е? — запита той. — Да бягаме ли към Земята?

Хилвар не отговори на първия въпрос — само на втория. Гласът му едва звучеше, но не издаваше тревога или страх. По-скоро в него се криеха нотки на безгранично удивление и любопитство, сякаш бе срещнал нещо толкова невероятно, че нямаше време да се разсейва с тревожния въпрос на Алвин.

— Късно е — каза той. — То вече е тук.

Откакто съзнанието на Ванамонде проблесна за пръв път, Галактиката не веднъж се бе завъртяла около оста си. Той си припомняше отчасти тези първи хилядолетия и съществата, които се грижеха тогава за него… но си спомняше и самотата, когато те си заминаха и го оставиха сам сред звездите. Оттогава ера подир ера той скиташе сред слънцата, бавно растеше и развиваше способностите си. Някога мечтаеше отново да намери онези, които присъствуваха при раждането му. Макар и избледняла сега, тази мечта беше още жива.

На безбройни светове намираше изоставени от живота обломки, но разум откри само веднъж и ужасен избяга от Черното слънце. Ала Вселената беше безкрайна, а търсенето едва започваше…

Ванамонде беше много далеч в пространството и времето, но мощният изблик на енергия в центъра на Галактиката, го призова през безбройните светлинни години. Избухването не приличаше на звездните лъчения и се появи в обхвата на съзнанието му внезапно, като метеорна следа в безоблачно небе. Олющвайки се от мъртвите вечни схеми на миналото, той се втурна през пространството и времето към този изблик, към последния миг от съществуванието му.

Не можеше да разбере дългата метална форма с безкрайно сложна структура — тя му бе толкова чужда, колкото почти всичко във физическия свят. По нея все още полепваше излъчената енергия, която го привлече през Вселената, но сега това не го интересуваше. Предпазливо, с нервната деликатност на готово да побегне диво животно, той посегна към двата разума, които бе открил.

И разбра, че дългото му търсене е завършило.

В опит да върне приятеля си към реалността, Алвин сграбчи Хилвар за раменете и грубо го разтръска.

— Кажи ми какво става! — помоли той. — Какво да правя?

Неземният разсеян поглед в очите на Хилвар бавно се стопи.

— Все още не разбирам — каза той, — но съм сигурен, че няма от какво да се боим. Каквото и да е, то няма да ни навреди. Изглежда просто… заинтригувано.

Алвин се канеше да отговори, когато го разтърси усещане, неизпитвано досега. По тялото му сякаш се разливаше топло трепетно сияние, то трая само няколко секунди, но когато изчезна, той вече не бе просто Алвин. Нещо споделяше мозъка му и отчасти съвпадаше с него, както един кръг може да покрива част от друг. Съвсем наблизо усещаше и съзнанието на Хилвар, също оплетено от загадъчното същество, което се бе спуснало над тях. По-скоро странно, отколкото неприятно, това чувство за пръв път показа на Алвин що е истинска телепатия — една способност, западнала толкова много у неговия народ, че сега можеше да се използува само за контрол над машините.

Когато Серанис опита да овладее ума му, Алвин се разбунтува веднага, ала този път не опита да се бори против нахлуването. Съпротивата би била безполезна, а той разбираше, че неизвестното същество не е враждебно настроено. Отпусна се и покорно прие факта, че нечий разум, безгранично по-мощен от неговия, изследва съзнанието му. Но донякъде грешеше в убеждението си.

Ванамонде веднага разбра, че един от тези умове е по-приветлив и достъпен от другия. Откри, че и двата са изпълнени с удивление от неговото присъствие, и това много го изненада. Не можеше да повярва, че са забравили — забравата и смъртта бяха извън разбирането му.

Едва успяваше да поддържа връзката, част от мислите образи в умовете им бяха тъй странни, че Ванамонде ги разпознаваше с мъка. Непрекъснатото повтаряне на страшния образ на Завоевателите го озадачаваше и дори го плашеше, това му напомняше собствените му чувства, когато за пръв път обхвана Черното слънце в полето на познанието си.

Но те не знаеха нищо за Черното слънце. Скоро въпросите им започнаха да се оформят в ума му.