Артър Кларк - Градът и звездите

Това бе именно предупреждение, а не заплаха. Нещо им подсказваше, че то не е насочено против тях, а целта му бе да ги защити. Тук, сякаш казваше то, има нещо опасно по природа и ние, неговите създатели, не желаем някой да пострада, ако без да знае се сблъска с него.

Алвин и Хилвар отстъпиха няколко крачки назад и се спогледаха. Всеки от двамата очакваше другият да каже какво мисли. Хилвар пръв обобщи положението.

— Аз бях прав, Алвин — каза той. — Тук няма разум. Това предупреждение е автоматично — включваме го сами, когато се приближим прекалено.

Алвин кимна.

— Питам се какво ли са се опитвали да запазят — каза той. — Под тези куполи може да има сгради… и още какво ли не…

— Няма как да разберем, ако всички куполи ни предупреждават. Интересно… каква разлика между трите планети, които посетихме. Те са отнесли всичко от първата… небрежно изоставили втората… но тук са хвърлили доста труд. Може би са се надявали да се върнат някой ден и са искали всичко да ги очаква в пълен ред.

— Но не са се завърнали… а това е било много отдавна.

— Може да са размислили.

Странно, каза си Алвин, и двамата с Хилвар подсъзнателно бяха започнали да използуват думата „те“. Които или каквото да са били „те“, на онази първа планета спомените за тях бяха живи… и още по-живи тук. Този свят бе грижливо опакован и оставен настрани, докато потрябва отново.

— Да се връщаме на кораба — изпъшка Алвин. — Тук не мога да дишам нормално.

Веднага щом шлюзовата камера се затвори зад тях и отново се почувствуваха добре, те обсъдиха следващия си ход. За да проведат щателно изследване, трябваше да проверят много от куполите, с надеждата да открият някой лишен от предупреждение, в който може да се влезе. Ако не успееха… но Алвин не искаше да приеме тази възможност, преди фактите да го принудят.

Трябваше да я приеме след по-малко от час, и то в далеч по-драматична форма, отколкото можеше да си представи. Вече бяха изпратили робота към половин дузина куполи — все със същия резултат, — когато се натъкнаха на съвсем неподходяща гледка за този спретнат, акуратно опакован свят.

Под тях се простираше широка долина, нарядко осеяна със съблазнителните непроницаеми куполи. В центъра й зееше типичната рана на страхотна експлозия — експлозия, която бе разхвърляла обломки в кръг от много мили и бе прогорила плитък кратер в земята.

А край кратера лежаха останките от космически кораб.

Те кацнаха близо до сцената на древната трагедия и запазвайки дъха си, бавно тръгнаха към огромния разбит корпус, надвиснал над тях. От кораба бе останала само малка част — носът или кърмата, — вероятно експлозията беше унищожила останалото. Докато наближаваха останките, в ума на Алвин бавно се зароди мисъл, тя ставаше все по-силна и по-силна, докато се превърна в увереност.

— Хилвар — каза той, откривайки, че е трудно да говори и да върви едновременно, — мисля, че това е корабът, който се е приземил на първата планета.

За да не си хаби въздуха, Хилвар само кимна. Вече му бе хрумнало същото. Добър нагледен урок за непредпазливи посетители, помисли той. Надяваше се Алвин да си вземе поука.

Те стигнаха до корпуса и погледнаха нагоре, към откритата вътрешност на кораба. Сякаш надничаха в огромна сграда, грубо разцепена на две; етажите, стените и таваните, разкъсани на мястото на взрива, оформяха разкривен чертеж на напречното сечение на звездолета. Какви ли странни същества, запита се Алвин, все още лежаха там, където са загинали при крушението на кораба си?

— Едно не разбирам — внезапно каза Хилвар. — Тази част от кораба е пострадала зле, но все още е чудесно запазена. Къде е другата част? Да не би в космоса да се е разчупил на две и това парче да е рухнало тук?

Узнаха отговора едва когато изпратиха робота на разузнаване и сами разгледаха зоната около останките. Нямаше място за съмнение, всички възможни колебания отпаднаха, когато върху малкото възвишение край кораба Алвин откри редицата ниски могилки.

— Значи те са кацнали тук — замислено произнесе Хилвар — и не са обърнали внимание на предупреждението. Били са любопитни като тебе. Опитали да отворят онзи купол.

Той посочи към другия край на кратера и към гладката, все още незасегната от времето черупка, в която покойните владетели на този свят бяха укрили своите съкровища. Но това вече не беше купол, оказваше се почти цяло кълбо, защото почвата, в която е било заровено, лежеше отхвърлена настрани.