Артър Кларк - Градът и звездите

Алвин зави надясно и се устреми покрай колоните, питайки се за какво може да са служили. Те бяха абсолютно еднакви и равномерно се нижеха през хълмове и долини. Не личеше някога да са поддържали нещо, бяха гладки, без орнаменти и леко се стесняваха към върха. Внезапно линията рязко зави под прав ъгъл. Алвин прелетя още няколко мили, преди да реагира и да промени посоката на кораба.

Колоните пресичаха местността със същия равномерен ритъм. На петдесет мили от последната промяна на курса те внезапно отново завиваха под прав ъгъл. Ако продължаваха така, помисли Алвин, скоро ще се върнем откъдето започнахме.

Безконечният ред от колони го бе хипнотизирал така, че когато се разкъса, прелетяха много мили отвъд пробива, преди Хилвар да извика и да накара Алвин — той не бе забелязал нищо — да върне кораба. Бавно се спуснаха надолу и докато кръжаха над откритието на Хилвар, в умовете им се зароди фантастично подозрение… макар че отначало никой от двамата не смееше да го изкаже.

Две от колоните бяха пречупени ниско над земята и лежаха проснати върху скалите отвън. Но това не бе всичко — някаква неудържима сила бе извила навън двете колони край пробива.

Страхотният извод бе неизбежен. Сега Алвин знаеше над какво са летели, често беше виждал нещо подобно в Лис, но до този момент поразителните мащаби му пречеха да го познае.

— Хилвар — каза той, едва смеейки да облече мислите си в думи, — знаеш ли какво е това?

— Изглежда трудно за вярване, но сме летели около кошара. Това нещо е ограда… недостатъчно здрава ограда.

— Щом държат домашни любимци — произнесе Алвин с нервния смях, с който хората понякога прикриват страха си, — собствениците би трябвало да са сигурни, че ще могат да ги опазят.

Хилвар не обърна внимание на пресилено лекомисления тон, замислен и смръщен, той гледаше разрушената ограда.

— Не разбирам — каза той най-сетне. — Къде може да намери храна на подобна планета? И защо е избягало от клетката си? Много бих дал, за да разбера що за животно е било.

— Може да е било изоставено тук и да е избягало от глад — предположи Алвин. — Или пък нещо го е изплашило.

— Да слезем по-ниско — каза Хилвар. — Искам да видя почвата.

Спуснаха се надолу, докато корабът едва не докосна голата скала, и сега забелязаха, че равнината е покрита с безброй дупчици, не по-широки от един-два инча. Извън стобора обаче нямаше нито един от тези загадъчни белези по почвата, те рязко спираха на линията на оградата.

— Прав си — каза Хилвар. — Огладняло е. Но не е било животно, по-точно ще е да го наречем растение. Изтощило е почвата в кошарата си и е трябвало да намери свежа храна другаде. Вероятно се е движело съвсем бавно, може би е изгубило години, докато пречупи тези укрепления.

Въображението на Алвин бързо попълни подробностите, които никога нямаше да узнае със сигурност. Не се съмняваше, че по принцип анализът на Хилвар е правилен и че някакво ботаническо чудовище, движещо се може би прекалено бавно за човешкото око, е водило мудна, безмилостна борба с преградите, които го удържали вътре. Може би след всичките тия хилядолетия то още живееше и бродеше волно по повърхността на планетата. Ала да го търсят би било безнадеждно начинание — би трябвало да претърсят цялата планета. Безпорядъчно огледаха няколко квадратни мили около пробива и откриха кръгла зона с белези, широка около петстотин стъпки. Съществото явно бе спирало тук да се нахрани… ако можеше да се употреби тази дума за организъм, който по някакъв начин извлича храната си.

Когато отново се издигнаха в космоса, Алвин усети как го изпълва странна умора. Бе видял толкова много, но узна тъй малко. Всички тези планети криеха безброй чудеса, ала онова, което търсеше, ги бе напуснало отдавна. Знаеше, че няма смисъл да посещава другите светове на Седемте слънца. Дори да имаше още разум във Вселената — къде да го дири сега? Той погледна звездите, пръснати като прашинки по екрана, и разбра, че цялото бъдеще не ще му стигне, за да изследва всичките.

Сякаш потъваше в неизпитвана до днес самота и отчаяние. Сега разбираше страха на Диаспар от необятните простори на Вселената, ужаса, който беше заставил неговия народ да се струпа в нищожния микрокосмос на града. Не искаше да повярва, че в края на краищата те ще се окажат прави.

Обърна се към Хилвар за подкрепа. Но Хилвар стоеше със здраво стиснати юмруци и изцъклен поглед. Навел глава на една страна, той сякаш напрягаше всички сетива, за да се вслуша в сетивата наоколо.