Артър Кларк - Градът и звездите

На пет хиляди стъпки над равнината планетата им поднесе една последна изненада. Срещнаха флотилия от огромни сбръчкани балони, дрейфуващи по вятъра. Под всяка полупрозрачна обвивка провисваха гроздове от пипала като същинска преобърната гора. Изглежда, в усилие да избягат от жестокия конфликт на повърхността, някои растения бяха покорили въздуха. По някакво чудо на адаптацията те се изхитряха да изработват водород и да го натрупват в мехури, за да се издигнат в относителното спокойствие на долните атмосферни слоеве.

Ала едва ли и тук намираха безопасност. Провисналите стъбла и листа гъмжаха от богата паякообразна фауна. Навярно тези същества през целия си живот плуваха далеч от повърхността на планетата, продължавайки на самотните си острови всеобщата битка за съществуване. От време на време те сигурно имаха известен контакт със земята. Алвин видя как един от огромните балони внезапно се сви и рухна надолу, разперил разкъсаната си обвивка като примитивен парашут. Питаше се дали това е нещастна случайност, или част от жизнения цикъл на тези странни същества.

Докато чакаха приближаването на следващата планета, Хилвар подремна. Роботът така и не успя да им обясни защо, но корабът летеше бавно — поне в сравнение с вселенската си скорост — сега, когато се намираше в планетна система. Почти два часа им трябваха, за да достигнат света, който Алвин бе избрал за третата си спирка, и той дори малко се изненада, че някакво си междупланетно пътуване може да трае толкова дълго.

Алвин събуди Хилвар, когато вече се спускаха в атмосферата.

— Какво ще кажеш за това? — запита той, сочейки екрана.

Под тях се простираше мрачен и гол черно-сив пейзаж, без следа от растителност или някакво друго пряко доказателство за живот. Но имаше непряко доказателство — идеално правилни полусфери осейваха ниските хълмове и плитките долини. Някои от тях бяха подредени в сложни симетрични комплекси.

Последната планета ги бе научила на предпазливост и след като грижливо обсъдиха всички възможности, те останаха високо в атмосферата, а изпратиха робота да разузнава долу. През очите му видяха как се приближава към една от полусферите, докато увисна само на няколко стъпки от съвършено гладката безлична повърхност.

Не се виждаше нито вход, нито намек за каква цел служи структурата. Тя беше грамадна — издигаше се на повече от сто стъпки; някои полусфери бяха още по-големи. Ако това беше сграда, то не изглеждаше да има вход или изход.

След кратко колебание Алвин нареди на робота да мине напред и да докосне купола. За негово учудване машината отказа да се подчини. Това бе истински бунт… или поне така изглеждаше от пръв поглед.

— Защо не правиш каквото ти казвам? — запита Алвин, след като се опомни от изненадата.

— Забранено е — гласеше отговорът.

— От кого?

— Не знам.

— Тогава как… не, остави това. В тебе ли е вградена заповедта?

— Не.

Това елиминираше една вероятност. Създателите на тези куполи можеха да се окажат расата, която е създала робота и е включила това табу в основните му инструкции.

— Кога получи заповедта? — запита Алвин.

— Когато се приземих.

Алвин се обърна към Хилвар. В очите му пламтеше нова надежда.

— Тук има разум! Усещаш ли го?

— Не — отвърна Хилвар. — Това място ми изглежда също тъй мъртво, както и първият свят.

— Излизам при робота. Онова, което му е проговорило, може да проговори и на мен.

Макар че не изглеждаше особено щастлив, Хилвар не възрази. Двамата се приземиха на сто стъпки от купола, недалеч от чакащия робот, и отвориха шлюзовата камера.

Алвин знаеше, че люкът не може да бъде отворен, преди корабният мозък да се убеди, че атмосферата е годна за дишане. За миг помисли, че мозъкът е сгрешил — въздухът беше тъй рядък, че едва подхранваше дробовете му. После, вдишвайки дълбоко, той откри, че може да поеме достатъчно кислород, за да преживее някак си, макар да усещаше, че няколко минути тук са пределът, който може да издържи.

Задъхани, те тръгнаха към робота и заоблената стена на загадъчния купол. Още една крачка… и спряха едновременно, сякаш поразени от един и същ внезапен удар. Като тътен на мощен гонг в умовете им прокънтя кратко съобщение:

ОПАСНОСТ. НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ.

Това бе всичко. Не думи, а чиста мисъл. Алвин бе уверен, че независимо от своето ниво на разумност, всяко същество ще приеме същото предупреждение по същия неповторим начин — дълбоко в съзнанието си.