Артър Кларк - Градът и звездите

Предпазливо се снишиха над огромна равнина — толкова еднообразно плоска, че от пръв поглед изглеждаше съмнителна. Обкръжаваха я възвишения, отрупани с дървета, за чиято височина можеха само да се досещат — те бяха тъй плътно наблъскани и така преплетени с храсти, че стъблата им бяха буквално погребани. Между високите им клони летяха рояци същества и макар да не се движеха бързо, в гъмжилото бе невъзможно да се каже дали са птици, насекоми… или нещо съвсем друго.

Тук-там някой горски исполин успяваше да се изкатери няколко десетки стъпки над своите войнствени съседи, които сключваха временен съюз, за да го съборят и да унищожат спечеленото предимство. Тази безшумна война се водеше прекалено бавно за човешкия поглед, но въпреки това създаваше поразително впечатление за безмилостен, неумолим конфликт.

В сравнение с нея равнината изглеждаше кротка и мирна. От хоризонт до хоризонт тя бе равна до сантиметър и изглеждаше покрита с тънка жилава трева. Спуснаха се на петдесет стъпки над нея, но за изненада на Хилвар не забелязаха никакви животни. Може би, реши той, зверчетата са се изпокрили под земята, изплашени от тяхното приближаване.

Висяха почти над самата равнина. Алвин се мъчеше да убеди Хилвар, че е безопасно да отворят шлюзовата камера, а Хилвар търпеливо обясняваше понятия като бактерии, гъбички, вируси и микроби — все идеи, които Алвин трудно можеше да си представи и още по-трудно — да ги приложи спрямо себе си. Разговаряха няколко минути, преди да забележат странния факт. Екранът, който преди миг показваше отсрещната гора, сега бе опустял.

— Ти ли го изключи? — попита Хилвар. Както винаги мислите му изпреварваха тези на Алвин.

— Не — отвърна Алвин и по гърба му пробяга студена тръпка, когато помисли за единственото друго обяснение. — Ти ли го изключи? — обърна се той към робота.

— Не — долетя повторение на отговора му.

С облекчена въздишка Алвин отпъди мисълта, че роботът е започнал да действува по свое собствено желание, че го е сполетял и бунт на машините.

— Тогава защо екранът е празен? — запита той.

— Образните рецептори са закрити.

— Не разбирам — промърмори Алвин, забравил за момент, че роботът реагира само на определени заповеди или въпроси. Бързо се опомни и попита: — Какво е покрило рецепторите?

— Не знам.

Понякога буквоядството на роботите можеше да бъде толкова отчайващо, колкото и човешкото непостоянство. Преди Алвин да продължи разпита, Хилвар го прекъсна.

— Кажи му да вдигне кораба… бавно! — напрегнато произнесе той.

Алвин повтори командата. Не усети движение, то никога не се усещаше. После образът бавно възникна върху екрана, макар и мъгляв и разкривен за момент. Въпреки всичко показваше достатъчно, за да сложи край на спора за приземяването.

Равнината вече не беше гладка. Огромна подутина се бе оформила точно под тях — подутина, разкъсана на върха, където се бе изскубнал корабът. През пукнатината бавно се размахваха гигантски псевдоподи, сякаш се мъчеха да сграбчат плячката, измъкнала се току-що от тяхната хватка. Вцепенен от ужас, Алвин зърна тръпнещ ален отвор, ограден с камшичести пипала, които пулсираха в унисон и придвижваха всичко, попаднало в обхвата им, надолу по тази зейнала паст.

Лишено от набелязаната жертва, съществото бавно потъна в земята… и едва тогава Алвин разбра, че равнината под тях всъщност е тънък слой пяна по повърхността на застояло море.

— Какво беше това… нещо? — прошепна той.

— Преди да ти кажа, би трябвало да сляза долу и да ги изследвам — сухо отвърна Хилвар. — Сигурно е било някаква примитивна животинска форма… може би дори роднина на нашия приятел от Шалмиран. Едва ли е разумно, иначе би си помислило, преди да опита да изяде космически кораб.

Алвин бе потресен, макар да знаеше, че не ги е заплашвала опасност. Питаше се какво ли още живее там долу, под тая невинна наглед ливада, която сякаш настойчиво го подканваше да слезе и да потича по еластичната й повърхност.

— Бих могъл да стоя сума време тук — каза Хилвар, явно очарован от видяното преди малко. — При тези условия еволюцията трябва да е постигнала някои много интересни резултати. Не само еволюцията, но и антиеволюцията, упадъкът на висшите форми на живот след изоставянето на планетата. Вече трябва да е настъпило равновесие и… потегляш ли вече? — Гласът му прозвуча жалостиво, докато пейзажът се смаляваше под тях.

— Потеглям — каза Алвин. — Видях свят без живот, после свят с прекалено много живот и не знам кой ми е по-противен.