Артър Кларк - Градът и звездите

— Смятам да го реша — отвърна Алвин. — Но не знам кога… или как.

Така разговаряха и мечтаеха, докато Седемте слънца час след час се раздалечаваха и накрая изпълниха странния тунел от мрак, по който се носеше корабът. После шестте външни звезди една по една изчезнаха отвъд ръба на мрака и остана само Централното слънце. Макар сега да се намираха в различни пространства, то все още сияеше с перлената светлина, която го отличаваше от всички други звезди. С всяка минута то ставаше по-ярко и скоро се превърна от точка в дребен диск. А сега и дискът се разширяваше пред очите им.

Раздаде се най-краткото предупреждение: за миг в кабината отекна дълбока камбанна нота. С безсилен жест Алвин се вкопчи в облегалката на креслото.

Големите генератори отново гръмовно оживяха и звездите се завърнаха с почти ослепителна рязкост. Корабът изплуваше обратно в пространството, във Вселената на слънцата и планетите, в реалния свят, където нищо не може да се движи по-бързо от светлината.

Вече бяха в системата на Седемте слънца — огромният пръстен от разноцветни глобуси се бе възцарил на небето. И то какво небе! Всички познати звезди и съзвездия бяха изчезнали. Млечният път вече не бе смътна мъглива лента нейде в края на небето; сега те бяха в центъра на мирозданието и огромната звездна дъга разделяше Вселената на две.

Корабът все още се носеше стремително към Централното слънце и останалите шест звезди от системата напомняха подредени в небето пъстри фенерчета. Край най-близкото от тях искряха кръжащи планети — навярно светове с огромни размери, за да се забелязват от такова разстояние.

Сега ясно се виждаше какво поражда седефената светлина на Централното слънце. Газова пелена около огромната звезда смекчаваше лъчението и му придаваше характерен цвят. Изкривена в странни, мамещи окото форми, мъглявината можеше да се забележи само непряко. Но все пак съществуваше и колкото повече я гледаха, толкова по-безкрайна им изглеждаше.

— Е, Алвин, имаме избор сред доста светове — каза Хилвар. — Или се надяваш да ги изследваш всичките?

— За щастие не е необходимо — отвърна Алвин. — Ако успеем да се свържем с някого, ще получим нужната информация. Най-логичното ще е да се отправим към най-голямата планета на Централното слънце.

— Стига да не е прекалено голяма. Чувал съм, че някои планети били толкова големи, че човек не може да живее на тях — би бил смазан от собственото си тегло.

— Не ми се вярва и тук да е така, сигурен съм, че цялата система е изкуствена. Във всеки случай от космоса ще можем да видим дали има някакви градове и здания.

Хилвар посочи робота.

— Въпросът вече е решен. Не забравяй — водачът ни вече е бил тук. Той ни води у дома си… и се питам какво ли мисли за това.

Алвин също си задаваше този въпрос. Но беше ли прав… имаше ли изобщо смисъл да си въобразява, че роботът усеща нещо подобно на човешки емоции сега, когато се връща към древната родина на Учителя след толкова милиони години?

Нито веднъж в общуването им, откакто Централният компютър премахна блокировката, роботът не бе проявил нещо подобно на чувства или вълнения. Той отговаряше на въпросите, подчиняваше се на командите, но истинската му личност оставаше недостъпна. Алвин бе сигурен, че роботът има характер, иначе не би го мъчила оная смътна вина, когато си припомняше с каква хитрост ги измами — него и изчезналия му другар.

Роботът все още вярваше във всичко чуто от Учителя; виждал го бе да подправя чудесата и да разказва лъжи на своите последователи, ала тия досадни факти не накърняваха неговата вярност. Както и много хора преди него, той бе способен да примирява противоположностите.

Сега той се връщаше по течението на безкрайно древните си спомени към извора им. Сред блясъка на Централното слънце се криеше бледа искрица, обкръжена от неясните отблясъци на още по-дребни светове. Грандиозното им пътешествие наближаваше края си, след малко щяха да узнаят дали е било напразно.

Вече бяха само на няколко милиона мили от планетата пред тях — прекрасна сфера от многоцветна светлина. Никъде върху нея нямаше място за мрак, защото, докато обикаляше Централното слънце, другите звезди една по една пресичаха небосклона и. Сега Алвин разбираше предсмъртните думи на Учителя: „Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина.“

Скоро наближиха толкова, че различаваха континенти, океани и леката мъгла на атмосферата. Но в очертанията имаше нещо озадачаващо и те скоро разбраха, че разпределението на водата и сушата е учудващо равномерно. Континентите на тази планета не бяха останали както ги е създала Природата… но колко дребна задача е било оформянето на един свят за хората, изградили слънцата му.