Артър Кларк - Градът и звездите

Мисълта, че е успял в начинанието, което някога бе върховната му мисия, пропъди последните съмнения на Алвин. Той бе изпълнил дълга си тук на Земята по-бързо и по-решително, отколкото смееше да се надява. Пред него се разчистваше пътят за онова, което можеше да стане неговото последно и несъмнено най-голямо приключение.

— Ще дойдеш ли с мен, Хилвар? — запита той, осъзнавайки прекалено ясно за какво моли.

Хилвар го погледна втренчено.

— Няма нужда да питаш, Алвин — отвърна той. — Казах на Серанис и на всичките си приятели, че тръгвам с теб… още преди час.

Вече бяха на огромна височина, когато Алвин даде на робота последните инструкции. Корабът беше почти неподвижен и Земята, може би на хиляда мили от тях, почти изпълваше небето. Не изглеждаше много привлекателна, Алвин се питаше колко ли кораби в миналото са увисвали тук за малко и сетне са продължавали по пътя си.

Настъпи затишие, сякаш роботът проверяваше приборите и системите, останали в бездействие за цели геологически ери. После се раздаде едва доловим звук — първият, който Алвин чуваше от тази машина. Тонът на тихия бръм бързо се надигаше октава след октава, докато изчезна отвъд границите на слуха. Алвин не усети промяна в движението, но внезапно забеляза, че звездите бавно плуват през екрана. Земята се появи, търкулна се покрай тях… сетне пак се появи, леко изместена. Корабът „душеше“, играеше през пространството като стрелка на компас, търсеща севера. Няколко минути небето се въртя и танцува около тях, докато най-сетне корабът спря — гигантски снаряд, насочен към звездите.

Сред екрана лежеше в цялата си дъгоцветна прелест огромният пръстен на Седемте слънца. Все още се виждаше малка част от Земята, като тъмен полумесец, обрамчен в златото и пурпура на залеза. Алвин разбра, че ще се случи нещо несравнимо с досегашния му жизнен опит. Вкопчен в креслото, той чакаше, секундите летяха и Седемте слънца пълзяха по екрана.

Не чу звук, само внезапен тласък замъгли гледката… но Земята изчезна като пометена от гигантска ръка. Оставаха сами в космоса, сами със звездите и странното смалено Слънце. От Земята нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала. Тласъкът отново долетя и този път го придружи тих звук, като че генераторите за пръв път напрягаха значителна част от своята мощ. Но в момента не изглеждаше да се е случило нещо, после Алвин разбра, че Слънцето е изчезнало и звездите бавно пълзят покрай кораба. Хвърли поглед назад… и не видя нищо. Цялото небе зад тях бе напълно изчезнало, закриваше го черна полусфера. Пред очите му звездите потъваха в нея и изчезваха като искри върху вода. Корабът се носеше далеч по-бързо от светлината и Алвин разбра, че вече са напуснали познатото пространство около Земята и Слънцето.

Сърцето му спря да бие при третия пристъп на внезапния главозамайващ тласък. Сега странното замъгляване на гледката бе очевидно: за миг всичко наоколо му се стори изкривено до неузнаваемост. С необясним проблясък на интуицията той долови смисъла на това изкривяване. То бе реално, а не измама на зрението. Докато пронизваше тънкия слой на Настоящето, той по някакъв странен начин долавяше проблясъци от промените, протичащи в околното пространство.

В същия миг шепотът на генераторите избухна в разтърсващ кораба рев — двойно по-внушителен, защото бе първият протестен вик, който Алвин чуваше от машина. После всичко отмина и в ушите му зазвъня от внезапната тишина. Големите генератори бяха свършили работата си, до края на пътуването нямаше да бъдат нужни. Звездите отпред припламнаха синкавобели и изчезнаха в ултравиолетово сияние. Но по някаква магия на Науката или Природата Седемте слънца все още се виждаха, макар и с леко изменени позиции и цветове. Корабът стремглаво се носеше към тях по тунел от мрак — извън границите на пространството и времето, с прекалено огромна скорост, за да може да бъде осъзната.

Трудно бе да повярват, че са изхвръкнали от Слънчевата система с такава бързина, че ако не я намаляха, скоро щяха да пронижат сърцето на Галактиката и да продължат в безконечната пустош отвъд… Нито Алвин, нито Хилвар можеха реално да си представят истинското величие на своето пътешествие; чутовните изследователски одисеи бяха променили напълно възгледите на Човека за Вселената и дори сега, милиони векове по-късно, древните традиции още тлееха. Имало едно време кораб, шепнеше легендата, който обиколил Космоса от изгрев до залез слънце. Пред подобни скорости милиардите мили между звездите не значеха нищо. За Алвин това пътуване бе само малко по-дълго, но и по-безопасно от първата експедиция до Лис.