Артър Кларк - Градът и звездите

— Отивам в Шалмиран и ще се върна в Еърли след около час — каза Алвин. — Но това е само началото и докато ме няма, искам да ви подхвърля една мисъл. Това не е обикновен летателен апарат, с каквито хората са пътували над земята. Това е един от най-бързите космически кораби, изграждан някога. Ако искате да знаете къде го намерих, ще откриете отговора в Диаспар. Но ще трябва да отидете там, защото Диаспар никога няма да дойде при вас.

Той се обърна към Хилвар и посочи вратата. Хилвар се поколеба само за миг, са един последен поглед към познатия пейзаж зад себе си. После прекрачи в шлюзовата камера.

Сенаторите видяха как съвсем бавно — защото му предстоеше само кратък път — корабът изчезна на юг. После водачът на групата, младият мъж с побеляла коса, философски вдигна рамене и се обърна към единия си колега.

— Ти винаги спореше с нас, искаше промени и ето че спечели — каза той. — Но не мисля, че бъдещето принадлежи на когото и да било от нас. И Лис, и Диаспар достигнаха края на една ера и ние трябва да се примирим.

— Боя се, че си прав — мрачно отвърна другият. — Настъпва криза и Алвин си знаеше работата, като ни препоръча да идем в Диаспар. Сега те са научили за нас, тъй че няма защо да продължаваме криеницата. Мисля, че ще е най-добре да се свържем с нашите братовчеди… може да ги заварим по-склонни към сътрудничество.

— Но метрото е затворено от двата края!

— Можем да отворим нашия; не след дълго и Диаспар ще направи същото.

Умовете на Сенаторите — тия в Еърли и другите, пръснати надлъж и нашир из Лис — обсъдиха предложението и изразиха горещо неодобрение. Но не виждаха друг изход.

Семето, посято от Алвин, разцъфваше много по-скоро, отколкото бе очаквал.

Когато достигнаха Шалмиран, планините все още тънеха в сянка. От тази височина огромната чаша на крепостта изглеждаше съвсем малка, струваше им се невъзможно съдбата на Земята някога да е зависела от това дребно абаносово кръгче.

Алвин приземи кораба сред развалините край езерото. Опустошението от някогашната битка се стовари върху него, смрази душата му. Той отвори шлюзовата камера и тишината на местността нахлу в кораба. Хилвар, който през целия полет почти не бе проговорил, спокойно запита:

— Защо се върна тук?

Алвин отговори едва когато наближиха ръба на езерото.

— Исках да ти покажа какво представлява този кораб. Пък и се надявах, че полипът може отново да се е появил, чувствувам, че съм му задължен, и исках да му разкажа какво открих.

— В такъв случай — отвърна Хилвар — ще трябва да почакаш. Връщаш се прекалено рано.

Алвин бе очаквал това, вероятността бе нищожна и той не се разочарова от неуспеха. Водите на езерото бяха съвършено спокойни, нямаше го онзи равномерен пулс, който така ги озадачи при първото посещение. Той коленичи край водата и се вгледа в студените, мрачни дълбини.

Напред-назад под повърхността се носеха дребни прозрачни камбанки, повлекли почти невидими пипала. Алвин потопи ръка и загреба една от тях. И веднага я изтърва с тих вик. Беше го опарила.

Някой ден — може би след години или векове — тия безмозъчни медузи отново щяха да се съберат и огромният полип щеше да се възроди, спомените му да се свържат и съзнанието му отново да изгрее. Алвин се запита как ли ще приеме неговите открития — може би нямаше да се радва да узнае истината за Учителя. Всъщност можеше направо да отхвърли мисълта, че безбройните векове на търпеливо очакване са били напразни.

А бяха ли? Колкото и да са били заблудени тия същества, дългото им бдене най-сетне бе възнаградено. Като по чудо те бяха спасили от миналото знания, които иначе щяха да се изгубят завинаги. Сега най-после можеха да почиват и вярата им да отмине подир милионите други учения, които някога са се смятали за вечни.

Замислени и мълчаливи, двамата се върнаха към чакащия кораб и скоро крепостта отново се превърна в тъмна сянка сред хълмовете. Тя се смали стремително, докато заприлича на черно немигащо око, загледано завинаги към космоса. Скоро я изгубиха сред огромната панорама на Лис.

Алвин не спря машината, тя продължаваше да се издига, докато под тях се простря целият Лис — зелен остров сред жълто море. Алвин никога преди не бе летял толкова високо; когато най-после спряха, под тях се виждаше цялото земно кълбо. Сега Лис изглеждаше съвсем дребен, като изумрудено петънце върху ръждивата пустиня… но далеч по извивката на глобуса нещо блестеше като скъпоценност, сътворена от човешка ръка. И така Хилвар видя Диаспар за пръв път.