Артър Кларк - Градът и звездите

— Те разрушили кораба си и много от тях загинали. Но въпреки това успели да направят ремонт и да си заминат, като отрязали тази секция и отнесли всичко ценно от нея. Какъв труд е било!

Алвин почти не го чуваше. Той гледаше към странния знак, който най-напред го привлече тук — стройна колона, обкръжена с хоризонтален кръг на две трети от височината си. Тъй чужд и непонятен, той все пак можеше да пренесе безмълвната си вест през хилядолетията.

Под тези камъни, ако решеше да наруши покоя им, би открил отговора поне на един въпрос. Но можеше да го остави без отговор; които и да бяха тези същества, те бяха заслужили правото си на покой.

Хилвар едва дочу какво прошепна Алвин, докато бавно се връщаха към звездолета.

— Надявам се, че са стигнали до дома — казваше той.

— А сега накъде? — запита Хилвар, когато отново се озоваха в космоса.

Преди да отговори, Алвин замислено се вгледа в екрана.

— Мислиш ли, че би трябвало да се върна? — попита той.

— Това е най-разумното. Късметът може да ни изневери, а кой знае какви други изненади ни чакат по планетите.

Това бе гласът на разума и сега Алвин беше по-склонен да се вслуша в него, отколкото преди няколко дни. Но той бе изминал дълъг път и цял живот бе чакал този момент, нямаше да се върне, когато го чакаха още толкова много открития.

— Отсега нататък ще стоим в кораба и няма да кацаме никъде — каза той. — Така сигурно ще е безопасно.

Хилвар вдигна рамене, сякаш отхвърляше каквато и да било отговорност за всичко, което може да се случи занапред. Сега, когато Алвин започваше да става малко по-предпазлив, той смяташе за неразумно да признае, че и него го измъчва копнежът да продължат експедицията, макар че отдавна бе изоставил надеждите да срещнат разумен живот върху някоя от планетите.

Пред тях се появи двоен свят — огромна планета с по-малък спътник край нея. Планетата бе двойник на втория свят, който бяха посетили, обвиваше я същото мъртвешко зелено одеяло. Нямаше смисъл да кацат тук, вече познаваха тази история.

Алвин насочи кораба ниско над повърхността на спътника; нямаше нужда от предупреждението на сложния предпазен механизъм, за да разбере, че тук няма атмосфера. Сенките бяха гладки, като отрязани с нож, и нямаше преходи между деня и нощта. На този свят за пръв път виждаше нещо подобно на нощ. Мътна червена светлина обливаше с кръв целия пейзаж.

Много мили летяха над планини — все още тъй назъбени и остри, както са били в далечните епохи на своето раждане. Този свят не познаваше промените и разрухата, никога не го бяха почиствали дъждове и ветрове. Тук нямаше нужда от системи за вечност, които да пазят предметите в отколешната им свежест.

Но щом нямаше въздух, тогава не би могло да има живот… или би могло?

— Разбира се — каза Хилвар, когато Алвин го запита. — В идеята няма нищо абсурдно от гледна точка на биологията. Животът не може да се зароди в безвъздушно пространство… но може да развие форми, които да оцелеят в него. Това сигурно се е случвало милиони пъти, когато обитаеми планети губят атмосферите си.

— Но можеш ли да очакваш, че разумни форми на живот ще съществуват във вакуум? Не биха ли се защитили от изчезването на въздуха?

— Навярно да, ако това стане след като са достигнали достатъчно ниво за да предотвратят заплахата. Но ако атмосферата изчезне, докато още са в първобитно състояние, те ще трябва да се адаптират или да загинат. След адаптацията могат да развият изключителен разум. Всъщност почти сигурно биха го развили — ще имат толкова много причини.

Разговорът бе чисто теоретичен, реши Алвин, поне що се отнася до тази планета. Никъде не се виждаше признак на някогашен живот, разумен или не. Но в такъв случай какво предназначение имаше този свят? Сега той бе сигурен, че цялата многочислена система на Седемте слънца е изкуствена и този свят трябваше да е част от грандиозния замисъл.

Можеше да предположи, че планетата е предвидена просто като украшение — за да има луна в небето на гигантския й другар. Ала дори и в такъв случай изглеждаше вероятно да са я използували за нещо.

— Виж — посочи Хилвар към екрана. — Там, вдясно.

Алвин промени курса и пейзажът под тях се наклони. Скоростта размаза образа на пурпурно огнените скали, после картината се нормализира и под тях прелетя несъмненият признак на живот.

Несъмнен, но и поразителен. Това бе редица от колони, високи по двеста стъпки и раздалечени на сто стъпки една от друга. Върволицата им се простираше в далечината, смаляваше се в хипнотична перспектива, докато я погълнеше далечният хоризонт.