Артър Кларк: Градът и звездите

— Ами ако Ярлан Зей не бе успял да ме убеди… какво щеше да правиш?

— Щяхме да те оставим в безсъзнание и да те върнем в Диаспар, където да се събудиш нормално, без да подозираш, че си бил в Лис.

— А този образ на Ярлан Зей, който внесе в мислите ми… каква част от думите му е вярна?

— Според мен почти всичко. Повече ме вълнуваше сагата да е убедителна, отколкото да отговаря на историческата правда, но Калитракс я видя и не намери грешки. Във всеки случай тя съвпада с онова, което знаем за Ярлан Зей и за началото на Диаспар.

— И тъй, вече наистина можем да отворим града — каза Алвин. — Навярно ще трае дълго, но рано или късно ще успеем да премахнем този страх, та всеки желаещ да може да напусне Диаспар.

— Наистина ще трае дълго — сухо отвърна Джирейн. — Не забравяй, че Лис едва ли ще побере няколко милиона допълнителни жители, ако целият ви народ реши да пристигне тук. Не ми се вярва да стане, но е възможно.

— Въпросът ще се реши сам — възрази Алвин. — Лис може и да е малък, но светът е голям. Защо да го оставяме на пустинята?

Значи пак мечтаеш, Алвин — усмихна се Джесерак. — Чудех се какво ти е останало още.

Алвин не отговори — през последните седмици този въпрос го мъчеше най-силно. Докато другите закрачиха към Еърли, той изостана и се замисли. Нима бъдните векове щяха да му донесат само дълъг упадък?

Отговорът зависеше от него. Той бе освободил съдбата си, може би сега щеше да започне да живее.

Има някаква странна печал в завършека, в мисълта, че дълго желаната цел най-сетне е постигната и сега животът трябва да се насочи към нови цели. В своите разходки из горите и полята на Лис Алвин изпита тази печал. Не го придружаваше никой, дори Хилвар, защото има часове, когато човек трябва да се усамоти дори и от най-добрите си приятели.

Не бродеше безцелно, макар че никога не знаеше в кое село ще хвърли котва този път. Не търсеше определено място, а настроение, впечатление… или просто начин на живот. Сега вече Диаспар не се нуждаеше от него — маята, която бе внесъл в града, узряваше бързо и той с нищо не можеше да ускори или забави настъпващите промени.

И тази спокойна страна щеше да се промени. Често се питаше дали не е сгрешил в безмилостния устрем да задоволи любопитството си, когато отвори древния проход между двете общества. И все пак за Лис бе по-добре да узнае истината — че основите му, както и основите на Диаспар, са замесени от страхове и измами.

Понякога си задаваше и друг въпрос — каква форма ще приеме новото общество. Вярваше, че Диаспар трябва да се откъсне от игото на Информационните хранилища и да поднови цикъла на живота и смъртта. Знаеше, че Хилвар е уверен, че това е възможно, макар че прекалено техническите му обяснения оставаха непонятни за Алвин. Може би някой ден любовта в Диаспар щеше да отхвърли безплодието.

Дали това, питаше се Алвин, му бе липсвало винаги в Диаспар, дали именно него търсеше? Сега знаеше, че когато човек утоли амбиции, жажда за власт и любопитство, пак му остават сърдечните копнежи. Никой не е живял истински, докато не изпита онази сплав от любов и желание, която той не бе и сънувал, че съществува, докато не дойде в Лис.

Той бе стъпил върху планетите на Седемте слънца — пръв сред хората от милиард години насам. Но това сега почти не го вълнуваше, понякога мислеше, че би дал всичките си успехи, само за да чуе плача на новородено дете и да знае, че то е негово.

Може би някой ден мечтата му щеше да се сбъдне в Лис; сега разбираше, че този народ е надарен с неприсъща на Диаспар топлина и съчувствие. Но преди да спре, преди да намери покой, трябваше да вземе едно последно решение.

В ръцете му бе попаднала власт, все още я притежаваше. Някога бе търсил тази отговорност, бе я поел с нетърпение, ала днес знаеше, че не ще намери покой, докато я владее. Не можеше просто да я захвърли — така би измамил чуждото доверие.

В едно селце, изпъстрено с тесни канали, на брега на широкото езеро, той реши. Пъстрите къщички, сякаш закотвени над тихите вълни, оформяха почти нереално красива гледка. Тук имаше любов, топлина и покой… всичко, което му бе липсвало сред величавата пустиня на Седемте слънца.

Някой ден човечеството пак щеше да узрее за космоса. Каква нова глава щеше да изпише Човекът сред звездите? Алвин не знаеше. И не го интересуваше, неговото бъдеще лежеше тук, на Земята.

Но преди да обърне гръб на звездите, щеше да полети още веднъж.

Когато Алвин прекрати стремителното издигане на кораба, градът бе прекалено далече, за да личи, че е сътворен от човешка ръка. Оттук ясно виждаха извивката на планетата. На хиляди мили от тях границата на нощта неуморно пресичаше пустинята. Над тях, край тях се рояха звездите, все още ярки, въпреки изгубената слава.