Артър Кларк - Градът и звездите

Не знаеше колко време е стоял неподвижно, откривайки непознати места и неочаквани гледки. Едва когато се насити, той обърна внимание на залата. Шарка от микроскопични черно-бели квадратчета покриваше стените и, самата картина изглеждаше хаотична и ако бързо раздвижеше поглед, младежът изпитваше чувството, че без да помръдва, тя почва да примигва. Край стените на залата, близо една до друга, бяха разположени някакви ръчно контролирани машини с екрани и седалки за операторите.

Хедрон го остави да се нагледа до насита. После кимна към миниатюрния град.

— Знаеш ли какво е това?

Алвин се изкушаваше да отговори: „Предполагам модел“, но толкова очевиден отговор не можеше да не бъде грешен. Затова поклати глава и изчака Хедрон сам да си отговори.

— Нали си спомняш — каза Шута, — веднъж ти обясних как се поддържа градът… как Информационните хранилища завинаги са замразили неговата схема. Тези Хранилища са около нас и безмерните им запаси от информация напълно определят облика на днешния град. В Диаспар всеки атом е зашифрован от сили, които отдавна сме забравили. Матриците са тук, в тези стени.

Той протегна ръка към поразителното копие на Диаспар.

— Това не е модел, в действителност изобщо не съществува. То е просто проекция на схемата, заложена в Информационните хранилища, и следователно е идентично със самия град. Видеомашините позволяват човек да увеличи по желание всеки детайл, да го наблюдава в естествена величина или още по-голям. Използват ги, когато се налагат корекции в схемата, ала отдавна вече никой не го докосва. Само тук можеш да узнаеш как изглежда Диаспар. За няколко дни ще научиш повече, отколкото за цял живот с досегашното издирване.

— Чудесно — каза Алвин. — Колко души знаят за това място?

— О, не са малко, но рядко се сещат. От време на време тук слиза Съветът; само в пълен състав имат право да променят града. А дори и тогава не, ако Централният компютър не одобрява предложението. Съмнявам се дали тая зала вижда хора повече от два-три пъти годишно.

Алвин искаше да запита Хедрон как си е осигурил достъпа до тук, но си припомни, че най-добрите му шеги биха били невъзможни без отлични познания за устройството и движещите сили на града, а това предполагаше трайно и дълбоко изучаване. Навярно сред привилегиите на Шута се числеше и правото да ходи навсякъде и да узнава всичко; едва ли имаше по-добър водач из тайните кътчета на града.

— Може би търсиш невъзможното — каза Хедрон, — но ако то съществува, ще го откриеш тук. Погледни как се работи с мониторите.

Около час Алвин седя пред един от екраните, докато опозна командите на машината. Вече можеше да избере всяка точка на града и да я наблюдава в желания мащаб. Когато променяше координатите, през екрана прелитаха улици, кули, стени и подвижни пътища; сякаш се превръщаше във всевиждащ безплътен дух и без усилия, без страх от прегради, се носеше над Диаспар.

И все пак пред него не бе истинският Диаспар. Той блуждаеше сред блоковете на паметта и виждаше сънищата на града — сънища, надарени със силата да опазят реалния Диаспар от времето в течение на един милиард години. Можеше да види само постоянните елементи на града, хората по улиците не влизаха в този застинал образ. Впрочем за неговата цел това нямаше значение. Сега го интересуваше единствено творението от камък и метал, сред което бе заточен, а не ония, които споделяха — макар и доброволно — неговия плен.

След кратко търсене откри Кулата Лоран и бързо пробяга по познатите коридори и проходи. Когато пред очите му се разкри образът на каменната решетка, Алвин потръпна, сякаш отново усещаше полъха на студения вятър — този вятър, който непрестанно се носеше през нея може би в течение на половината човешка история. Достигна решетката, погледна навън… и не видя нищо. За миг видението го потресе тъй силно, че той едва не се усъмни в собствената си памет — нима споменът за пустинята бе само сън?

После той си припомни истината. Пустинята не бе част от Диаспар и затова нямаше да срещне образа и в този призрачен свят. Реалността отвъд тази решетка можеше да има всичко, екранът нямаше да го покаже.

И все пак можеше да види нещо недостъпно за всички други в този свят. Алвин прехвърли гледната си точка през решетката, в нищото отвъд стените на града. С движение на ръчката промени посоката и погледна назад, откъдето бе дошъл. Зад него лежеше Диаспар… гледан отвън.

За компютрите запаметяващите блокове и всички безбройни механизми, които създаваха образа пред Алвин, това бе само въпрос на перспектива. Те „познаваха“ формата на града, значи можеха да покажат как изглежда отвън. Ала въпреки, че младежът разбираше как се постига този трик, ефектът бе поразителен. Ако не наяве, то поне духом бе избягал от града. Струваше му се, че виси в пространството на няколко стъпки от отвесната стена на Кулата Лоран. За момент се вгледа в гладката сива повърхност пред себе си, после докосна ръчката и рязко спусна гледната точка към земята.