Артър Кларк - Градът и звездите

— Не вярвам Алвин да е щастлив — продължи Джесерак. — Той не си е създал истински връзки, пък и не виждам как би могъл да ги създаде, докато страда от тази мания. Е, в края на краищата момчето е твърде младо. Може би като израсне над тази фаза, ще се пригоди към обичаите на града.

Джесерак говореше, сякаш за да си върне предишната увереност. Хедрон се питаше дали той наистина вярва на думите си.

— Кажи ми, Джесерак — прекъсна го Хедрон, — Алвин знае ли, че не е първият Единствен?

По лицето на Джесерак се изписа изненада, сетне я смени предизвикателност.

— Трябваше да се досетя, че ти го знаеш — унило каза той. — Колко Единствени е имало през цялата история на Диаспар? Десет?

— Четиринадесет — отвърна Хедрон без колебание. — Ако не броим Алвин.

— Получаваш по-добра информация от мене — криво се усмихна Джесерак. — Може би си в състояние да ми кажеш какво се е случило с тези Единствени?

— Изчезнали са.

— Благодаря, вече го знаех. Ето защо разкрих пред Алвин колкото се може по-малко за неговите предшественици; в сегашното му състояние подобна вест едва ли би помогнала. Мога ли да се надявам на твоето съдействие?

Засега — да. Аз самият искам да разбера този младеж; загадките винаги са ме интригували; а в Диаспар те са твърде малко. Освен това, струва ми се, че Съдбата може да подготвя шега, пред която всичките ми напъни ще изглеждат безнадеждно скромни. Ако е така, искам да си гарантирам присъствие на кулминацията.

— Прекалено обичаш да говориш с гатанки — промърмори Джесерак. — Какво точно предвиждаш?

— Съмнявам се, че предположенията ми няма да излязат по-добри от твоите. Но вярвам в едно — нито ти, нито аз, нито който и да било в Диаспар ще успее да спре Алвин, когато той реши какво да прави. Предстоят ни няколко много интересни века.

Джесерак дълго седя неподвижен, забравил за математиката. Образът на Хедрон отдавна бе изчезнал. Над стария наставник тегнеше лошо предчувствие, каквото не бе изпитвал никога преди. За момент се запита дали да поиска разговор със Съвета… но нямаше ли да вдигне врява за дреболии? Може би цялата история прикриваше някоя заплетена мрачна шега на Хедрон, макар че трудно можеше да си представи защо е мишена.

Той внимателно обмисли въпроса, разгледа го от всички страни. След малко повече от час взе типичното решение.

Щеше да почака и да види.

Алвин реши да не си губи времето в търсене на сведения за Хедрон. Както винаги Джесерак беше главният му източник на информация.

Старият наставник предпазливо преразказа срещата си с Шута и добави малкото, което знаеше за обичаите му. Хедрон беше отшелник, доколкото това беше възможно в Диаспар; никой не знаеше къде живее или какъв живот води. Последната му шега представляваше по-скоро детинска лудория, предизвикала всеобща парализа на подвижните пътища. Оттогава бяха изминали петдесет години; век по-рано той бе пуснал на свобода гнусен дракон, който бродеше из града и поглъщаше всички екземпляри от творбите на най-популярния за момента скулптор. Самият художник, справедливо разтревожен след установяването на тая диетична насоченост, мина в нелегалност и не се показа, докато чудовището не изчезна също тъй загадъчно, както се бе появило.

Алвин погълна тази информация, но не се опита да се свърже с Хедрон. Макар да имаше много въпроси към Шута, някаква упорита и независима жилка — може би най-уникалното от качествата му — го тласкаше да открие всичко сам, без чужда помощ. Беше се втурнал в начинание, което можеше да му отнеме години, но докато чувствуваше, че крачи към целта си, той бе щастлив.

Като древен пътник, съставящ карта на незнайна страна, той започна систематично да изследва Диаспар. По цели дни и седмици той се промъкваше из самотните кули в покрайнините на града, с надеждата да открие някъде изход към външния свят. В хода на издирването откри дузина от големите въздухопроводи, излизащи високо над пустинята, но всички те имаха решетки — и дори да нямаха, височината от почти цяла миля беше достатъчно препятствие.

Не намери други изходи, въпреки че изследва хиляди коридори и десетки хиляди празни стаи. Всички тия сгради се намираха в онова съвършено, безупречно състояние, което гражданите на Диаспар смятаха за естествено, за част от нормалния ред на нещата. Понякога Алвин срещаше блуждаещ робот, явно запътен за проверка, и никога не пропускаше да разпита машината. Не узна нищо — нито един от срещнатите автомати не бе програмиран да отговаря на човешката реч или мисъл. Те усещаха присъствието му и кротко отлитаха настрани, като отказваха да разговарят.