Артър Кларк - Градът и звездите

Симпатия към човек, по-самотен дори от самия него, скука, родена от многовековни повторения, пакостливо чувство за хумор — тъй различни едно от друго, тези чувства тласнаха Хедрон към действие.

— Може би не съм в състояние да ти помогна, а може и да успея — каза той. — Не искам да пораждам излишни надежди. Чакай ме след половин час на пресечката на Радиус 3 и Пръстен 2. Ако не друго, обещавам ти поне интересно пътешествие.

Мястото се намираше в другия край на града, но Алвин пристигна там десет минути преди уречения час. С нетърпение зачака, наоколо подвижните пътища продължаваха вечния си бяг, понесли кротките и самодоволни граждани по техните незначителни работи. Най-сетне в далечината се мярна високата фигура на Хедрон и миг по-късно Алвин за пръв път срещна реалния Шут. Този път Хедрон не проектираше образа си; младежът усети плътта му, когато докоснаха длани в старинен поздрав.

Шута седна до мраморната балюстрада и погледна Алвин с подчертано любопитство.

— Чудя се знаеш ли всъщност какво търсиш — каза той. — А още повече се чудя какво ще правиш, ако го откриеш. Наистина ли си въобразяваш, че даже и да намериш пътя, ще можеш да напуснеш града?

— Сигурен съм — решително отвърна Алвин, но Хедрон долови в гласа му нотки на неувереност.

— Тогава позволи ми да спомена нещо, което може и да не знаеш. Виждаш ли ония кули? — Хедрон протегна ръка към извисените върхове на Енергийната централа и Дома на съвета. Пропастта помежду им бе дълбока повече от миля. — Да речем, че закрепя една съвършено стабилна дъска между двете… и дъската е широка само шест инча. Ще можеш ли да минеш по нея.

Алвин се поколеба.

— Не знам — отвърна той. Но бих искал да пробвам.

— А аз съм сигурен, че не можеш да го направиш. Ще ти се завие свят и ще паднеш, преди да си направил десетина крачки. Но ако закрепим същата дъска почти на земята, ще ходиш по нея без никакви трудности.

— И какво доказва това?

— Просто искам да изясня една подробност. И при двата опита дъската е еднаква. Срещал си роботи на колела — всеки от тях може да премине между кулите също тъй лесно, както и по земята. Ние не можем, защото изпитваме страх от височината. Въпреки цялата си безсмисленост, това чувство е прекалено силно, за да го отхвърлим. То е част от самите нас, с него се раждаме. Също така се боим и от пространството. Вземи когото и да било от Диаспар, покажи му път към външния свят — та дори този път да не се отличава с нищо особено — и виж дали ще стигне далече. Не, той ще трябва да се върне, както и ти ще се върнеш, ако тръгнеш по дъска между кулите.

— Но защо? — попита Алвин. — Би трябвало някога…

— Знам, знам — прекъсна го Хедрон. — Някога хората са бродели по целия свят, чак до звездите. Нещо ги е променило, нещо е създало този страх и днес те се раждат с него. Единствено ти си въобразяваш, че си лишен от него. Е, ще видим. Да вървим в Дома на съвета.

Домът, едно от най-големите здания в града, бе предоставен почти изцяло на машините — истинските ръководители на Диаспар. В редките случаи, когато имаше някаква тема за обсъждане, Съветът се събираше в своята палата, близо до върха на сградата.

Широкият вход ги погълна и Хедрон бързо закрачи под златния свод. До днес Алвин не бе влизал в Дома на съвета; това не бе забранено — в Диаспар рядко забраняваха каквото и да било, — но както всички други, сградата му вдъхваше почти религиозно благоговение. В един свят без богове Домът на съвета бе най-близо да понятието „храм“.

Без да се колебае, Хедрон водеше Алвин по коридори и рампи, сътворени явно за колела, а не за човешки нозе. Някои от тях се стрелваха към дълбините толкова стръмно, че би било невъзможно да запазят равновесие, ако изкривената гравитация не компенсираше наклона.

Най-сетне стигнаха до затворена врата — тя безшумно се плъзна настрани и сетне закри обратния път. Следващата врата остана неподвижна. Без да я докосва, Хедрон застана пред нея. След кратко мълчание се раздаде безстрастен глас:

— Моля, съобщете имената си.

— Аз съм Хедрон Шута. Спътникът ми се казва Алвин.

— И какво ви води насам?

— Най-обикновено любопитство.

За изненада на Алвин вратата веднага се отвори. От опит знаеше, че шегите объркват машините и се налага човек да започва разговора отначало. Навярно с Хедрон разговаряше много сложна машина — високопоставена фигура в йерархията на Централния компютър.

Не срещнаха други прегради, но Алвин подозираше, че без да усетят, са били подложени на редица тестове. Двамата завиха по коридора и неочаквано се озоваха в огромна кръгла зала с вдлъбнат под — и върху този под бе монтирано нещо тъй изумително, че за миг Алвин се вкамени от възхищение. Под него се простираше целият Диаспар, смален дотолкова, че най-високите здания едва биха стигнали рамото му.