Артър Кларк - Градът и звездите

Нещата се развиваха неочаквано, дори отчайващо. Много малко места в Диаспар не можеха да бъдат посещавани от всеки желаещ. Алистра бе уверена, че Алвин не е получил разрешение от Съвета, а това означаваше, че му помага още по-висша сила.

Съветът ръководеше Диаспар, но над Съвета стоеше върховната власт — почти безграничният интелект на Централния компютър. Трудно бе човек да мисли за Компютъра другояче освен като за живо същество с определено местоположение, макар че в действителност той събираше в себе си всички машини на Диаспар. Дори да бе лишен от живот в строго биологичния смисъл на думата, несъмнено притежаваше поне толкова разум и съзнание, колкото всеки човек. Той неизбежно знаеше какво прави Алвин и следователно го одобряваше, иначе би го спрял или би го отпратил към Съвета, както стори информационният автомат.

Нямаше смисъл да стои тук. Алистра знаеше, че всеки опит да намери Алвин сред огромното здание — даже ако откриеше правилната посока — е обречен на провал. Вратите ще стоят затворени, под краката и подвижните пътища ще потеглят назад, гравитационните полета ще отказват да я прехвърлят от етаж на етаж. А проявеше ли упорство, някой любезен робот щеше да я изпроводи на улицата или пък щяха да я оставят да блуждае из Дома на съвета, докато, отчаяна, реши да напусне.

Потисната и мрачна, Алистра излезе на улицата. За пръв път в живота си усещаше, че стои пред загадка, в сравнение с която личните желания и интереси изглеждат нищожни. Но това не ги правеше по-маловажни за нея. Алвин не бе единствената упорита и настойчива личност в Диаспар.

Алвин вдигна ръка от контролното табло и изчисти канала. Образът върху екрана изгасна. Минута или две младежът стоя неподвижно, загледан в сивия правоъгълник, който седмици наред поглъщаше цялото му внимание. Той бе обиколил своя свят, през този екран бе минал всеки квадратен фут от външната стена на Диаспар. Сега Алвин познаваше града по-добре от всеки друг, с изключение може би на Хедрон, и вече знаеше, че през стените няма път.

Всъщност не усещаше покруса, не бе очаквал тъй лесно, още от първия път да открие каквото търсеше. Важно бе само това, че е елиминирал един от пътищата. Сега щеше да тръгне по друг.

Той се изправи и прекрачи към пръснатия из залата образ на града. Трудно бе да мисли за него като за нереален модел, ала знаеше, че е така, че в действителност вижда двойник на оптичната проекция от запаметяващите блокове, които бе изследвал досега. Когато подаваше команди на монитора и местеше из Диаспар гледната си точка, по повърхността на копието пробягваше светло петънце, което подсказваше накъде точно отива. В първите дни този индикатор му помагаше, но скоро той усъвършенствува работата с координатите и престана да се нуждае от него.

Градът се простираше под Алвин; издигнат на божествена висота, младежът се взираше надолу. Ала в действителност той почти не забелязваше сградите, погълнат от мисли за стъпките, които следваше да предприеме сега.

Даже ако пропаднеше всичко друго, задачата имаше решение. Системите за вечност поддържаха безкрайния застой на Диаспар, завинаги го сковаваха в рамките на схемата от Информационните хранилища, но нали самата схема можеше да бъде променена — с нея би се променил градът. Можеше да препроектира част от стената, да добави врата, да заложи схема в мониторите и да изчака, докато градът се подчини на новия замисъл.

Хедрон му бе обяснил само част от контролния пулт на мониторите. Алвин подозираше, че останалите команди са свързани с осъществяването на подобни промени. Нямаше смисъл да експериментира с тях — приборите, променящи структурата на града, бяха надеждно блокирани и можеха да се използват само след разрешение на Съвета и одобрение на Централния компютър. Едва ли съветът би одобрил молбата му, дори ако се решеше на десетки, стотици години търпеливо настояване. И по-добре — подобна перспектива не го привличаше ни най-малко.

Мислите му се насочиха към небето. С леко смущение си припомни наивните фантазии, в които към него отново се връщаше отдавна изгубената свобода на човешкия полет. Знаеше, че някога странни машини са изпълвали небесата на тая планета. Натоварени с несметни съкровища, от космоса долитали огромни кораби и спирали в легендарния Порт Диаспар. Но космодрумът бил далече извън границите на града, вече цяла вечност над него лежаха подвижните пясъци. Колкото и да мечтаеше, че някъде сред лабиринтите на Диаспар все още се крие летателна машина, Алвин всъщност не вярваше в това. Даже по време на най-широката им употреба, едва ли някога апаратите за индивидуален полет за били допускани в града.