Артър Кларк - Градът и звездите

Щом знаеше, че има отговор, не бе трудно и да го открие.

— Разбирам за какво намекваш — обърна се той към Хедрон. — Някои части от Диаспар не се съхраняват в запаметяващите системи, тъй че не бих могъл да ги открия чрез мониторите в Дома на съвета. Ако отида там и ги фокусирам върху този двор, изобщо няма да забележа стената, върху която седим.

— Може и да намериш стената. Но на нея няма да има мозайка.

— Да, разбирам — каза Алвин, обхванат от прекалено силно нетърпение, за да обръща внимание на подобни дреболии. — И тъй, някои части от града може никога да не са се пазили в системите за вечност, но все още да не са напълно изхабени. И все пак не виждам на практика с какво ще ми помогне това. Знам, че външната стена е реална и в нея няма отвори.

— Може би няма изход — отвърна Хедрон. — Нищо не мога да ти обещая. Но мисля, че мониторите могат да ни разкрият още много тайни… ако им разреши Централният компютър. А сякаш той те е харесал.

Докато крачеха към Дома на съвета, Алвин обмисляше тази забележка. До днес допускаше, че само влиянието на Хедрон му е осигурило достъп до мониторите. Не бе му хрумвало, че заслугата може да се дължи на самия него. Съдбата на Единствен имаше много неизгодни страни, справедливо би било да има и някои компенсации.

Неизменният образ на града все още изпълваше залата, в която Алвин бе прекарал толкова часове. Сега младежът го гледаше с ново разбиране — всичко тук имаше свой двойник в реалността, само че не целият Диаспар можеше да се отрази. Ала всички несъответствия трябваше да са незначителни и както му се струваше, неоткриваеми.

— Преди години опитвах да направя това — каза Хедрон, докато сядаше пред таблото на монитора, — но за мен командите се оказаха блокирани. Може би сега ще ме послушат.

Бавно, сетне все по-уверено, сякаш в тях се вливаше отдавна забравено умение, пръстите на Хедрон заиграха по командното табло, от време на време спираха за миг върху възловите точки на сетивната решетка, вградена в панелите пред него.

— Мисля, че е наред — каза той най-сетне. — Така или иначе, след малко ще разберем.

Екранът оживя, но вместо очаквания образ, се появи изненадващо съобщение:

ЗАЛОЖЕТЕ ТЕМПОВИЯ КОНТРОЛ. РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ ВЕДНАГА.

— Ех, че съм глупав — промърмори Хедрон. — Оправих всичко друго, а изтървах най-важното.

Сега пръстите му танцуваха по таблото спокойно и уверено. Когато надписът изчезна, Шута завъртя креслото към града.

— Гледай, Алвин — каза той. — Мисля, че и двамата скоро ще узнаем нещо ново за Диаспар.

Алвин зачака търпеливо, но не се случи нищо. Пред очите му висеше познатият образ на града в цялото си великолепие и хубост… макар че сега не му беше нито до едното, нито до другото. Канеше се да запита Хедрон какво да наблюдава, когато внезапно движение привлече вниманието му и той рязко завъртя глава натам. Само с крайчеца на окото си бе зърнал този проблясък или трепет, прекалено много бе закъснял, за да види какво го предизвика. Всичко изглеждаше непроменено, Диаспар бе точно такъв, какъвто го познаваше отдавна. Сетне Алвин видя, че Хедрон го наблюдава с подигравателна усмивка и отново се вгледа в града. Този път събитието стана пред очите му.

Една от сградите в покрайнините на парка изчезна и мигом я замени друга, съвсем различна конструкция. Превръщането бе тъй внезапно, че ако бе мигнал, щеше да го пропусне. Смаян, Алвин гледаше едва доловимо променения град, но дори сред шока на учудването умът му търсеше отговора. Спомни си думите от мониторния екран — РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ — и внезапно разбра какво става.

— Това е градът отпреди хиляди години — обърна се той към Хедрон. — Ние се връщаме във времето.

— Определението е колоритно, но не особено точно — отвърна Шута. — В действителност мониторът си припомня по-ранните варианти на града. Когато се извършват промени, информацията не изчезва, тя просто се прехвърля в други запаметяващи системи, та при нужда да може да се издири отново. Чрез тези системи програмирах монитора за ретроспекция с темпо хиляда години в секунда. Пред нас вече е Диаспар отпреди половин милион години. Ще трябва да се върнем много по-назад, докато видим истински промени… Сега ще го ускоря.

Той се обърна към таблото и тъкмо в този миг не само едно отделно здание, а цял квартал изчезна — замени го огромен овален амфитеатър.

— А, Арената — подхвърли Хедрон. — Спомням си каква шумотевица се вдигна, когато решиха да се отърват от нея. Почти не я използваха, но мнозина изпитваха сантиментална привързаност към тая старина.