Артър Кларк - Градът и звездите

Пръстите на Хедрон заиграха по таблото на монитора и екранът отговори на въпроса на Алвин. Гледната точка се плъзна по учудващо тесните улици и пред очите му се разгърнаха картини от отдавна изчезналия град. Този спомен за древния Диаспар все още бе тъй ясен и свеж, както и образът на града, сред който живееха днес. Един милиард години информационните системи бяха поддържали неговия призрачен псевдоживот, докато дойде моментът някой да го събуди отново. И това, което виждаха сега, мислеше си Алвин, не бе обикновен спомен. То бе много по-сложно — спомен за спомена.

Не знаеше какво ще узнае от него и дали ще напредне в търсенето. Нямаше значение, омайваше го възможността да гледа в миналото и да вижда света от дните, когато хората все още са странствували между звездите. Той просто посочи ниското кръгло здание в центъра на града.

— Да започнем оттук — помоли той Хедрон. — Място като място, но не изглежда зле за начало.

Може би това бе чист късмет, може би — остатъци от някаква древна памет или най-елементарна логика. Все едно, рано или късно би стигнал до това място — мястото, където се срещаха всички радиални улици на града.

Трябваха му само десет минути, за да открие, че не само симетрията е причината да се събират тук… десет минути, за да узнае, че най-сетне дългото му търсене е възнаградено.

За Алистра не бе никак трудно да проследи незабелязано Алвин и Хедрон. Те изглеждаха много забързани — сам по себе си твърде необичаен факт — и нито веднъж не се обърнаха. Момичето се забавляваше да ги преследва по подвижните пътища, да се крие в тълпата, без да ги изпуска от око. Към края на пътуването вече нямаше съмнение в целта им — след като изоставиха лабиринта на улиците и навлязоха в парка, те можеха да отиват само към Гробницата на Ярлан Зей. В парка нямаше други сгради, а когато двама души бързат така, едва ли ги интересува красивият пейзаж.

В пространството на последните петстотин крачки до Гробницата нямаше къде да се скрие, затова Алистра изчака, докато Хедрон и Алвин изчезнаха в мраморния вход. Веднага щом се изгубиха от поглед, тя побягна напред по тревистия склон. Уверена бе, че ще може достатъчно дълго да се укрива зад някоя от големите колони, за да разбере какво правят двамата; изобщо не мислеше, че после могат да я забележат.

Два концентрични пръстена от колони ограждаха кръглия вътрешен двор на Гробницата. Вътрешността бе напълно закрита, погледът можеше да проникне към нея само откъм входа, но Алистра заобиколи този сектор и се промъкна отстрани. Тя предпазливо пресече първия ред колони, не видя никого и на пръсти се упъти към втория. През пролуките забеляза Ярлан Зей, загледан през отвора към парка, който бе построил, и отвъд него — към града, който бе гледал толкова векове.

И сред цялата тази мраморна пустота нямаше никой друг. Гробницата бе празна.

В този миг Алвин и Хедрон се намираха на сто стъпки под земята в малка като кутийка стаичка. Стените и сякаш упорито течаха нагоре. Това бе единственият признак за движение, нямаше и следа от вибрация, за да подскаже, че бързо се спускат под земята, понесени към цел, за която дори и сега не се досещаха напълно.

Всичко ставаше абсурдно лесно, защото пътят им беше подготвен. (От кого, питаше се Алвин. От Централния компютър? Или от самия Ярлан Зей, още когато е преустройвал града?) Екранът на монитора бе показал дългата отвесна шахта, потъваща в земните недра, но малко след като започнаха да я изучават, образът изчезна. Алвин знаеше, че това означава едно — изискваха информация, с каквато мониторът не разполагаше и може би никога не бе разполагал.

Едва му бе хрумнала тази мисъл, когато екранът отново оживя. На него се появи кратко съобщение, изписано със стилизирания шрифт, който машините използваха в диалозите си с хората, откакто се бяха изравнили с тях по интелект:

СТОЙ ТАМ, КЪДЕТО СТАТУЯТА ГЛЕДА, И СИ СПОМНИ:

НЕ ВИНАГИ Е БИЛ ПОДОБЕН ДИАСПАР.

Последните шест думи бяха изписани по-едро и Алвин веднага разбра смисъла на цялото съобщение. От векове насам мисленият код се използваше за отваряне на врати или за заключване на машини. Колкото до „Стой там, където статуята гледа“ — това бе прекалено просто.

— Чудя се колко души са чели това съобщение? — замислено изрече Алвин.

— Четиринадесет, доколкото знам — отвърна Хедрон. — А може да е имало и други.

Той не добави нищо към тия загадъчни думи, а Алвин прекалено бързаше да стигне до парка и не настоя повече.