Артър Кларк - Градът и звездите

— Колко странна транспортна система! — избърза да заговори Хедрон. — Може да поеме само стотина души наведнъж, значи не са предвиждали усилено движение. И защо са си давали толкова труд да се заравят в земята, щом небето още е било свободно? Може би Завоевателите не са им разрешавали даже да летят, макар че ми е трудно да повярвам в това. Или пък са построили всичко през преходния период, докато хората все още са пътували, но не искали да им припомнят за космоса? Така се прехвърляли от град до град, без да зърнат небето и звездите. — Той нервно се изсмя. — В едно съм сигурен, Алвин. Когато е съществувал, Лис много е приличал на Диаспар. По принцип всички градове трябва да са били еднакви. Нищо чудно, че в края на краищата хората са ги изоставили и са се събрали в Диаспар. Какъв смисъл да има повече от един град?

Алвин почти не го чуваше. Съсредоточено изследваше дългия снаряд, опитвайки да открие входа. Ако машината се контролираше от някакъв мислен или словесен код, можеше да откаже да му се подчини. И тогава всичко щеше да остане подлудяваща загадка — чак до края на живота му.

Безшумното отваряне на вратата го завари напълно неподготвен. Нито звук, нито предупреждение — просто част от стената изчезна и пред очите му се разкри изящно оформеният салон.

Настъпваше мигът на избора. До този момент, ако пожелаеше, винаги можеше да се върне назад. Пристъпеше ли обаче през примамващата врата, знаеше какво ще се случи, макар и не какъв ще бъде самият резултат. Вече нямаше да бъде господар на съдбата си, щеше да се повери на незнайни сили.

Той почти не се колеба. Не смееше да се бави, боеше се, че ако изчака прекалено дълго, този миг може да отмине и никога да не се повтори — или ако се повтори, смелостта му да се изпари, оставяйки само голата жажда за знание. Хедрон отвори уста за трескав протест, но преди да произнесе звук, Алвин вече прекрачваше вътре. Той се обърна с лице към Шута, обрамчен от едва забележимия правоъгълник на вратата, и за миг настъпи напрегнато мълчание, докато всеки от двамата очакваше другия да заговори. Но не им остана време. Стената на машината проблесна и отново се затвори. Докато Алвин повдигаше ръка за сбогом, дългият цилиндър се устреми напред. Още преди да навлезе в тунела, той вече се движеше по-бързо от бягащ човек.

Имаше времена, когато милиони хора ежедневно сновяха с подобни машини между домовете си и скучните си работни места. От ония далечни дни насетне Човек бе изследвал Вселената и отново се бе върнал на Земята… бе завоювал империя и бе позволил да я изтръгнат от ръцете му. Сега отново започваше подобно пътуване — с машина, в която милиони отдавна потънали в забрава домошари биха се чувствували като у дома си.

И това щеше да бъде най-голямото пътешествие, което човешко същество предприемаше от милиард години насам.

Алистра претърси Гробницата десетина пъти, макар че и един бе напълно достатъчен — тук нямаше къде да се скрие човек. След шока на първата изненада тя се запита дали изобщо в парка е следила Алвин и Хедрон, или само техните проекции. Но това беше безсмислица — проекциите се материализираха във всяка точка, която човек желаеше да посети, без да си дава труда да отиде лично. Никой нормален човек нямаше да „ходи“ с проекцията си две мили и да изгуби половин час, докато стигне до целта си, когато можеше веднага да се озове там.Не, тя бе проследила до Гробницата истинския Алвин и истинския Хедрон.

Следователно някъде трябваше да има таен вход. Докато чакаше да се върнат, можеше и да го потърси.

Сякаш напук, тя изпусна появата на Хедрон — изследваше една колона зад статуята, когато той излезе от другата и страна. Алистра чу стъпките му, обърна се и веднага видя, че е сам.

— Къде е Алвин? — извика тя.

Преди да отговори, Шута дълго мълча. Изглеждаше потресен и колеблив. Алистра трябваше да повтори въпроса си, едва тогава той я забеляза. Не прояви ни най-малък признак на изненада, че я открива тук.

— Не знам къде е — отвърна той най-сетне. — Мога само да ти кажа, че е на път за Лис. Сега знаеш точно толкова, колкото и аз.

Неразумно бе да се приемат буквално думите на Хедрон. Но Алистра вече нямаше нужда от доказателства, че днес Шута не играе ролята си. Той казваше истината — каквото и да означаваше тя.

Когато вратата се затвори зад него, Алвин рухна в най-близкото кресло. Сякаш краката му внезапно изгубиха силата си. Сега както никога преди най-после усещаше онзи страх пред неизвестното, който тегнеше над събратята му. Ръцете и краката му трепереха, очите му играеха, изпълнени с мъгла. Ако можеше, охотно би избягал от тази стремглаво летяща машина, та дори и с цената на всичките си мечти.