Артър Кларк - Градът и звездите

Изпълваше го не само страх, но и чувство на непоносима самота. Всичко, което познаваше и обичаше, бе останало в Диаспар; дори и да не го чакаше опасност, може би никога вече нямаше да види своя свят. Както никой друг от безбройни векове насам, той осъзнаваше какво значи да напуснеш завинаги дома си. В тези отчаяни мигове му се струваше, че няма значение дали пътят напред води към угроза, или към безопасност, сега го вълнуваше само това, че се отдалечава от къщи.

Вълнението бавно отмина, мрачните сенки се оттеглиха от съзнанието му. Той започна да оглежда обкръжението си — търсеше да научи нещо ново от невероятно древното превозно средство. Не му изглеждаше странно, че след безбройни векове тази погребана транспортна система все още функционира безупречно. Тя не беше включена в системите за вечност на градските монитори, но тук някъде навярно имаше подобни устройства, които да я предпазват от промяна или разруха.

Едва сега забеляза индикаторното табло, вградено в предната стена. То съобщаваше лаконично, но утешително:

Докато гледаше, числото се смени с „34“. Това поне бе полезна информация, макар че след като нямаше представа за скоростта на пътуването, то не подсказваше и дължината на маршрута. Стените на тунела се виждаха като непрекъснато сиво петно и единственото чувство за движение бе едва доловимата вибрация, която никога не би забелязал, ако не я търсеше съзнателно.

Навярно сега се намираше на много мили от Диаспар, а над него бяха подвижните пясъчни дюни на пустинята. Може би точно в този миг се носеше под разкъсаните хълмове, които тъй често бе гледал от Кулата Лоран.

Въображението му летеше напред, към Лис, сякаш нямаше търпение да пристигне там с тялото. Но колкото и да се мъчеше, той можеше да си представи само умалено копие на Диаспар. Запита се дали градът още съществува, сетне се успокои — иначе тази машина не би го понесла под земята.

Внезапно усети рязка промяна във вибрацията под краката си. Нямаше съмнение — превозното средство намаляваше ход. Изглежда, времето бе минало по-бързо, отколкото предполагаше; леко изненадан Алвин погледна индикатора.

Озадачен и малко изплашен, той притисна лице към прозрачната преграда. Скоростта все още размазваше безформено сивите стени на тунела, ала от време на време се мяркаха знаци и изчезваха почти тъй бързо, както се появяваха. Но преди всяко изчезване, те сякаш оставаха пред погледа му за малко по-дълго.

Сетне, без никакво предупреждение, стените на тунела отлетяха настрани. Все още стремително машината минаваше през огромно празно пространство, далеч по-широко дори от залата с подвижните пътища.

Надничайки учудено през прозрачните стени, Алвин зърна под себе си сложна мрежа от водещи релси, които се кръстосваха и преплитаха, за да изчезнат в лабиринта от тунели отляво и отдясно. От купола се изсипа порой от синкава светлина и като силуети на фона на блясъка той едва различи скелетите на огромни машини. Светлината беше ярка до болка и Алвин разбра, че това място никога не е било предназначено за хора. Миг по-късно превозното му средство профуча край дълги редици от цилиндри, легнали неподвижно над водещите релси. Те бяха много по-едри от неговия и Алвин се досети, че трябва да са били предназначени за товарни превози. Около тях бяха струпани непонятни многошарнирни механизми, всички до един безмълвни и спокойни.

Просторната и самотна зала изчезна зад гърба му също тъй бързо, както се бе появила. Видението изпълваше мислите на Алвин със страхопочитание, едва сега разбираше наистина смисъла на онази голяма помръкнала карта под Диаспар. Светът бе пълен с повече чудеса, отколкото можеше и да сънува.

Алвин погледна към индикатора. Цифрата оставаше същата — за по-малко от минута бе профучал през огромната зала. Машината отново ускоряваше ход, макар че движението почти не се усещаше, стените на тунела от двете страни летяха назад със скорост, за която не можеше и да гадае.

Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди онази едва доловима промяна във вибрациите да настъпи отново. Сега индикаторът съобщаваше:

Това бе най-дългата минута в целия живот на Алвин. Машината се движеше все по-бавно и по-бавно, това не бе просто намаляване на хода. Тя най-сетне започваше да спира.

Меко и безшумно дългият цилиндър се изплъзна от тунела в нова подземна зала, напълно идентична с онази под Диаспар. За момент Алвин бе прекалено развълнуван, за да различи каквото и да било, вратата дълго стоя отворена, преди той да осъзнае, че може да напусне превозното средство. Когато се втурна навън, той зърна за последен път индикатора. Сега думите се бяха променили и съобщаваха безкрайно успокояващо: