Артър Кларк - Градът и звездите

Докато бавно крачеше към селището, Алвин все още се мъчеше да преосмисли новото си обкръжение. Нищо тук не бе познато, дори въздухът изглеждаше друг, изпълнен със следите на непознат, тръпнещ живот. А високите златокоси хора, които крачеха между къщите с тъй много вродена грация, явно не бяха от рода на хората в Диаспар.

Те не обърнаха внимание на Алвин и това го учуди, защото дрехите му напълно се различаваха от техните. Температурата в Диаспар никога не се променяше и затова облеклото там играеше чисто декоративна роля — обикновено имаше изключително сложна кройка. Тук то изглеждаше преди всичко функционално, създадено по-скоро за употреба, отколкото за показ, и често се състоеше само от парче плат, омотано около тялото.

Едва когато Алвин навлезе в селището, хората от Лис реагираха на присъствието му и тази реакция се оказа твърде неочаквана. От една къща изникнаха петима мъже и се насочиха право към него — едва ли не сякаш очакваха пристигането му. Внезапна възбуда опияни Алвин и кръвта му закипя. Той помисли колко много съдбоносни срещи трябва да са имали хората с народите на далечни светове. Тия, с които се срещаше сега, бяха от собствената му раса, но колко ли се бяха отдалечили през милионите години, разделящи ги от Диаспар?

Делегацията спря на няколко стъпки от Алвин. Водачът се усмихна и протегна ръка в древния знак на дружба.

— Решихме, че е най-добре да те посрещнем тук — каза той. — Нашият свят не прилича много на Диаспар и разходката от гарата дотук дава на посетителите възможност да се… аклиматизират.

Алвин докосна протегната ръка. но все още бе прекалено изненадан, за да отговори. Сега разбираше защо всички останали жители не му обръщаха никакво внимание.

— Вие сте знаели, че идвам? — изрече той най-сетне.

— Разбира се. Научаваме винаги, когато транспортът се включи. Кажи ми… как откри пътя? Последното посещение бе толкова отдавна, че се бояхме да не би тайната да е изгубена.

Един от спътниците на водача се намеси.

— Мисля, че е по-добре да обуздаем любопитството си, Джирейн. Серанис чака.

Преди името Серанис имаше някаква непозната дума и Алвин предположи, че това е нещо като титла. Всичко останало разбираше без труд и дори не му хрумваше, че в това имаше нещо необикновено. Диаспар и Лис имаха едно и също езиково наследство, а древното изобретение на звукозаписа отдавна бе вкаменило езика в неразрушим шаблон.

С подигравателна покорност Джирейн вдигна рамене.

— Много добре — усмихна се той. — Серанис има малко привилегии — да не я лишаваме поне от тази.

Докато навлизаше в селището, Алвин оглеждаше хората около себе си. Те изглеждаха добри и умни, но през целия си живот бе смятал тези качества за естествени. Търсеше черти, по които да се различават от подобна група в Диаспар. Разлики имаше, но бе трудно да се определят. Всички изглеждаха малко по-високи от Алвин и двама от тях проявяваха явни признаци на физическо стареене. Кожата им беше тъмнокафява и от всички техни движения лъхаше сила и жар — това го ободряваше и същевременно леко го смущаваше. Той се усмихна, като си спомни пророчеството на Хедрон, че дори да стигне до Лис, ще открие точно копие на Диаспар.

Сега хората от селището следяха с откровено любопитство как Алвин върви след водачите си, вече никой не се преструваше, че го приема за нещо естествено. Внезапно откъм дърветата вдясно се раздадоха пронизителни крясъци, група развълнувани дребни същества изскочи от гората и се струпа около Алвин. Поразен, той спря. Не можеше да повярва на очите си. Виждаше нещо, което неговият свят бе изгубил тъй отдавна, че то лежеше в царството на митологията. Така бе започвал животът някога — тия шумни, очарователни създания бяха човешки деца.

Алвин ги гледаше с недоверчиво удивление… и с още някакво чувство, което пронизваше сърцето му, ала той не можеше да го разбере засега. Тази гледка по-ярко от всичко друго му напомняше колко далече е от света, който познава. Диаспар бе платил скъпо за безсмъртието си.

Групата спря пред най-голямата от сградите, които Алвин бе видял досега. Тя се намираше в центъра на селището и вятърът развяваше зеления флаг, прикрепен към мачтата на малката кръгла куличка.

Когато той влезе в сградата, всички освен Джирейн останаха навън. Вътре беше спокойно и прохладно, през прозрачните стени проникваше слънчева светлина и обливаше всичко с меко, отморяващо сияние. Фина мозайка покриваше мекия еластичен под. Талантлив художник бе изрисувал по стените серия от горски сцени. Към тези картини се примесваха и други фрески — Алвин не ги разбираше, но му доставяше удоволствие да ги гледа. На едната стена имаше правоъгълен екран, изпълнен с хаотично играещи пъстри петна — навярно видеоприемник, макар и не много голям.