Артър Кларк - Градът и звездите

Не можеха да бъдат сигурни, че механизмите все още се подчиняват на мисловния импулс. Когато стигнаха в Гробницата, само за миг определиха сред всички плочи по пода единствената, към която се насочваше погледът на Ярлан Зей. На пръв поглед изглеждаше, че статуята се взира към склона, ала ако застанеше пред нея, човек можеше да забележи, че очите са сведени и че неясната усмивка се отправя към една точка, разположена точно на входа на Гробницата. Алвин провери това — премести се на съседната плоча и откри, че Ярлан Зей вече не гледа към него.

Той се върна до Хедрон и мислено повтори думите, които Шута изрече на глас: „Не винаги е бил подобен Диаспар.“ И бдящите машини се подчиниха моментално, сякаш не съществуваха милионите години бездействие. Голямата каменна плоча, върху която стояха, плавно ги понесе към дълбините.

Късчето синева над главите им примигна и изчезна. Шахтата отново се затваряше — така нямаше опасност някой случайно да пропадне в нея. Мимоходом Алвин се запита дали горе не се е материализирала нова каменна плоча вместо тази, която ги поддържаше сега, сетне реши, че не е така. Вероятно оригиналната плоча все така покриваше пода на Гробницата, а тази, върху която стояха, навярно съществуваше само безкрайно малки частици от секундата и последователно се материализираше все по-дълбоко под земята, създавайки илюзията за постоянно движение надолу.

Докато стените безшумно се носеха край тях, двамата не отрониха нито дума. Хедрон отново се бореше със съвестта си, питаше се дали този път не е прекалил. Нямаше представа накъде може да води този тунел, ако изобщо водеше нанякъде. За пръв път през живота си започваше да разбира истинския смисъл на страха.

Алвин не се боеше, бе прекалено развълнуван. Същото чувство бе изпитал в Кулата Лоран, когато погледна недокосваната от човешки крак пустиня и видя звездите да настъпват по нощното небе. Тогава просто виждаше непознатото, сега се носеше към него.

Стените край тях прекратиха своя бяг. От едната страна на загадъчната подвижна стаичка се появи светло петно, то ставаше все по-ярко и изведнъж се превърна във врата. Двамата преминаха през нея, направиха няколко крачки по късия коридор отвъд… и се озоваха в огромна кръгла подземна зала. Стените и описваха величествена дъга, за да се срещнат триста стъпки над главите им.

Колоната, от която излизаха, изглеждаше прекалено тънка, за да поддържа милионите тонове скала над нея; всъщност тя изобщо не приличаше на част от залата, изглеждаше плод на допълнително хрумване. Хедрон проследи погледа на Алвин и стигна до същия извод.

— Тази колона… — запъна се той, сякаш се чудеше какво да каже — е била изградена просто да побере шахтата по която пристигнахме. В никакъв случай тя не би могла да поеме цялото движение, минавало оттук по времето, когато Диаспар е бил още открит град. То е идвало през ей тия тунели, познаваш ли ги?

Стените на залата бяха на повече от сто метра. Алвин погледна към тях. На равни разстояния един от друг зееха входовете на дванадесет широки тунела, устремени на всички страни, точно както се разпределяха и до днес подвижните пътища. Забеляза, че те се издигат плавно нагоре, после различи познатата сива повърхност на пътищата. Това бяха откършени клонки от големите магистрали; сега необикновеният материал, който им даваше живот, бе застинал неподвижно. При изграждането на парка центърът на пътната система беше погребан, но не и унищожен.

Алвин тръгна към най-близкия тунел. Едва направи няколко крачки, когато усети, че нещо става с плочата под краката му. Тя ставаше прозрачна. Измина още няколко метра и сякаш увисна във въздуха без видима опора. Младежът спря и се вгледа надолу, в пустотата под себе си.

— Хедрон! — извика той. — Ела да видиш!

Шута се приближи и двамата заедно погледнаха чудото под краката си. На неопределена дълбочина, едва забележима, лежеше огромна карта — колосална мрежа от линии, които се събираха в точката под централната шахта. Известно време гледаха мълчаливо, сетне Хедрон спокойно произнесе:

— Разбираш ли какво е това?

— Мисля, че да — отвърна Алвин. — Това е карта на цялата транспортна система, а тия кръгчета трябва да са другите градове на Земята. Струва ми се, че забелязвам имена край тях, но са прекалено дребни, за да ги разчета.

— По-рано сигурно е имало някакво вътрешно осветление — разсеяно промърмори Хедрон. Той следеше с поглед как линиите под краката им се отдалечават към стените на залата.