Артър Кларк - Градът и звездите

— Така си и мислех! — внезапно извика той. — Виждаш ли, че всички лъчеви линии водят към малките тунели?

Алвин вече бе забелязал, че освен големите коридори на подвижните пътища, от залата излизат и безбройни по-тесни тунели — тунели, насочени надолу, а не нагоре.

Без да чака отговор, Хедрон продължаваше:

— Трудно може да се измисли по-проста система. Хората се спускат по подвижните пътища, избират мястото, което желаят да посетят, и после тръгват по съответната линия на картата.

— И какво е ставало с тях? — попита Алвин.

Хедрон мълчеше, мъчеше се да открие с поглед загадката на тия слизащи тунели. Те бяха тридесет или четиридесет и всички изглеждаха съвършено еднакви. Само имената върху картата позволяваха да се различат, ала сега тия имена бяха нечетливи.

Алвин се отдалечи, вървейки покрай централната колона. След малко до Хедрон долетя леко приглушен възглас.

— Какво има? — обади се Хедрон. Не искаше да помръдне, защото почти бе успял да разчете една от по-ясните групи знаци. Но гласът на Алвин настояваше и той тръгна нататък.

Далече долу другата половина на картата разпръскваше тънката си паяжина към всички посоки на света. Ала сега не всичко по нея тънеше в мрак. Една от линиите — само една — бе ярко осветена. Тя изглеждаше откъсната от останалата система и като светла стрела сочеше към един от слизащите тунели. Близо до края си линията пресичаше кръгче златиста светлина и край това кръгче бе изписана една едничка дума: ЛИС. Това бе всичко.

Алвин и Хедрон стояха дълго, загледани в този безмълвен символ. Шута знаеше, че никога не би могъл да отвърне на скритото в него предизвикателство и всъщност би искал то да не съществува. Но за Алвин кръгчето предричаше сбъдването на всичките му мечти; думата „Лис“ не значеше нищо за него, но той я въртеше на езика си, опитваше звуците и като някакъв екзотичен вкус. Кръвта му бясно туптеше, бузите му пламнаха като в треска. Той оглеждаше огромната гара и се мъчеше да си представи как е изглеждала в ония древни времена, когато бе дошъл краят на въздушния транспорт, но градовете на Земята все още поддържали връзка помежду си. Мислеше колко ли милиона години са изминали, докато движението постепенно замирало и светлините на голямата карта изгасвали една по една, за да остане най-сетне само тази единствена линия. Питаше се колко ли дълго бе блестяла тук, сред помръкналите си посестрими, очаквайки да поведе стъпките на пътника, а той все не идвал откакто Ярлан Зей запечатал подвижните пътища и откъснал Диаспар от света.

И това се беше случило преди милиард години. Още тогава ЛИС бе изгубил връзка с Диаспар. Изглеждаше невъзможно да е оцелял до днес — в края на краищата картата едва ли доказваше нещо.

Най-после Хедрон прекъсна мислите му. Той изглеждаше нервен, потиснат и с нищо не напомняше спокойната, самоуверена личност от града над тях.

— Мисля, че сега не трябва да продължаваме — каза той. — Може и да не е безопасно, докато… докато се подготвим по-добре.

Съветът бе разумен, но Алвин долови в гласа на Хедрон прикрита нотка на страх. Ако не бе тя, Алвин можеше да послуша Шута, но надценяването на собственото му аз и презрението към боязънта на Хедрон го тласна напред. Истинска глупост бе да стигнат толкова далече, само за да се върнат, когато вече виждат целта.

— Ще сляза по този тунел — упорито заяви той, сякаш предизвикваше Хедрон да го спре. — Искам да видя накъде води.

Младежът решително тръгна напред над сияйната стрела и след кратко колебание Шута го последва.

Щом стъпиха в тунела, двамата усетиха познатия тласък на перисталтичното поле и след миг без усилия бяха всмукани към дълбините. Пътуването трая по-малко от минута; когато полето ги отпусна, те се озоваха в края на дълга и тясна полуцилиндрична зала. От другата и страна към безкрайността потегляха два мътно осветени тунела.

Това обкръжение би изглеждало напълно познато за хората на почти всички цивилизации, съществували от времето на Началото до епохата на Диаспар, но за Алвин и Хедрон то напомняше поглед към друг свят. Явно бе за какво служи дългата аеродинамична машина, насочена като снаряд към по-далечния тунел, ала това не намаляваше нейната загадка. Отгоре тя беше прозрачна и през стените Алвин забеляза редица луксозно тапицирани седалки. Не се виждаше никакъв вход. Цялата машина висеше на около стъпка над единствената метална релса, която се простираше в далечината и изчезваше в един от тунелите. На няколко метра от нея друга релса водеше към втория тунел, но над нея нямаше машина. Без сам да разбира откъде, Алвин твърдо знаеше, че нейде под незнайния далечен Лис в също такава зала чака втората машина.