Артър Кларк - Градът и звездите

За миг го погълна старата, позната мечта. Представяше си, че е повелител на небесата, че разстлан под него, светът го подканя да потегли накъдето поиска. Виждаше не днешния свят, а изгубените картини на младата планета — богата, жива панорама на хълмове, езера и гори. Мъчеше го горчива завист към незнайните прадеди, които тъй свободно са летели над целия свят, а сетне са оставили красотата му да загине.

Не, тия омайни мечти не носеха нищо, Алвин отново се обърна към настоящето и към най-важния въпрос. Какво оставаше, щом небето бе недостъпно, а пътят по земята — преграден?

Отново настъпваше миг, когато му трябваше помощ, когато не можеше да напредне нито крачка със собствени усилия. Тази истина го дразнеше, но той бе прекалено честен, за да я отрече. И мислите му неизбежно се насочиха към Хедрон.

Алвин и досега не можеше да реши дали харесва Шута. Радваше се, че го срещна, изпитваше благодарност към Хедрон за безрезервната му симпатия и помощта му в издирванията. С никой друг в Диаспар не споделяха толкова много общи черти, ала нещо в личността на Шута непрекъснато го дразнеше. Може би типичният израз на иронична отчужденост, който понякога внушаваше на Алвин, че Хедрон тайно се надсмива над всичките му усилия, дори когато наглед безрезервно се старае да му помогне. И като добавка, вроденият стремеж към независимост караше Алвин да се колебае дали наистина е дошъл онзи краен случай, когато трябва да използва Шута.

Уговориха се за среща на малка кръгла площадка, недалече от Дома на съвета. В града често се срещаха подобни уединени кътчета — само на метри от някоя оживена магистрала и същевременно напълно откъснати от нея. Обикновено до тях се стигаше пеша след дълго криволичене, понякога ги ограждаше изкусно проектиран лабиринт, за да засили тяхната усамотеност. Типично за Хедрон — да избере подобно място за среща.

Площадката бе широка около петдесет крачки и всъщност се намираше дълбоко във вътрешността на някакво огромно здание. Реалните и граници се губеха сред слабото сияние в дълбините на оградата, изградена от прозрачен синьо-зелен материал. Но макар и привидно неограничен, дворът не допускаше човек да се почувствува изгубен сред необятни простори. Невисоки стенички с проходи помежду им успяваха да породят онова безопасно затворническо чувство, без което никой в Диаспар не би се смятал за напълно щастлив.

Когато Алвин пристигна, Хедрон тъкмо разглеждаше една от тия не по-високи от кръста прегради. По цялата и повърхност пъстри плочки се преплитаха в тъй фантастично сложна мозайка, че младежът даже не се опита да я разгадае.

— Виж тази мозайка, Алвин — каза Шута. — Забелязваш ли в нея нещо странно?

— Не — призна Алвин след кратък оглед. — Стори ми се съвсем обикновена… Но в това няма нищо странно.

Хедрон плъзна пръсти по разноцветните плочки.

— Не си много наблюдателен. Погледни тия ръбове — виждаш ли колко са заоблени и смекчени? В Диаспар подобно нещо се вижда много рядко, Алвин. Това е износване… разпадане на материята под ударите на времето. Спомням си колко нова бе тази мозайка само преди седем хиляди години, през миналия ми живот. А след десетина живота, ако се върна на това място, ще открия плочките напълно изтрити.

— Не виждам нищо особено изненадващо — отвърна Алвин. — В града има и други подобни произведения на изкуството — не чак толкова добри, за да се пазят в запаметяващите системи, но не и чак толкова лоши, та веднага да ги унищожат. Предполагам, някой ден ще дойде друг творец и ще сътвори нещо по-добро. И неговото произведение ще бъде запазено от изхабяване.

— Познавах човека, който изписа тази стена — рече Хедрон, продължавайки да изследва с пръсти пукнатините по мозайката. — Странно, че мога да си спомня самия факт, а не си припомням човека. Може да не съм го харесвал и затова да съм го изтрил от паметта си. — Той сухо се изсмя. — Може и аз да съм я изрисувал през някой от артистичните си периоди и отказът на града да я увековечи да ме е огорчил дотам, че съм решил да забравя цялата история. Ето… знаех си, че това парче се кани да падне!

Той бе успял да откърти една златиста плочица и изглеждаше крайно доволен от дребния саботаж. Захвърли парченцето на земята и добави:

— Сега роботите по поддържането ще си имат работа!

Алвин разбираше, че тук се крие някаква поука. Онзи странен инстинкт, наричан интуиция, който сякаш тича по преките пътеки, недостъпни за чистата логика, му подсказваше това. Загледан към златното късче, паднало в краката му, той се мъчеше някак да го свърже с въпроса, който сега владееше всичките му мисли.