Артър Кларк - Градът и звездите

Случваше му се по цели дни да не вижда човешко лице. Когато усетеше глад, влизаше в някой апартамент и поръчваше обяд. Чудодейните машини, тъй рядко удостоявани с мисъл, оживяваха след многовековна дрямка. Натрупаните в паметта им схеми проблясваха на границите на реалността, организираха и управляваха материята. И ястие, изобретено от майстор готвач преди милион години, се раждаше отново, за да наслади езика или просто за да утоли глада.

Самотата на този пустинен свят — празна черупка, обвила живото сърце на града — не гнетеше Алвин. Той бе свикнал на самотата, изпитваше я дори сред онези, които наричаше свои приятели. Напрегнатата експедиция поглъщаше всичките му сили и интереси и го караше поне засега да забрави загадката на своя произход и необикновеното, което го делеше от всички негови връстници.

Още преди да бе изследвал и една стотна от покрайнините на града, той реши, че напразно си губи времето. Това решение се роди не от нетърпение, а от обикновен размисъл. Ако се наложеше, Алвин бе готов да се върне и да довърши задачата, та дори да му отнеме остатъка от живота. Просто бе видял достатъчно, за да се убеди, че ако съществува изход от Диаспар, той не се открива толкова лесно. Трябваше да пожертва цели векове за безплодни търсения, освен ако подиреше подкрепата на някой по-мъдър от него.

Джесерак искрено твърдеше, че не знае за изход от Диаспар и се съмнява в неговото съществуване. Когато Алвин разпитваше информационните машини, те напразно претърсваха почти бездънната си памет. Те можеха да му съобщят всяка подробност от историята на града, чак до началото на записаната история, чак до бариерата, отвъд която винаги забулени лежаха Сумрачните ери. Но не можеха да отговорят на простия въпрос или пък някаква скрита сила им забраняваше да го сторят.

Трябваше пак да се види с Хедрон.

— Доста време се колеба — рече Хедрон, — но знаех, че рано или късно ще се обадиш.

Тази увереност раздразни Алвин — той не обичаше да предсказват поведението му толкова точно. Питаше се дали Шута не е наблюдавал цялото му безплодно дирене и не знае какво точно е вършил.

— Мъча се да намеря изход от града — рязко отвърна той. — Трябва да има изход и мисля, че ти би могъл да ми помогнеш в търсенето.

Хедрон помълча. Ако поискаше, все още има време да да свърне от пътя, който се откриваше пред него и водеше към бъдеще, което дори той не бе в състояние да предвиди. Никой друг не би се колебал — нито един човек в града, дори да можеше, не би дръзнал да смути призраците на една епоха, потънала в гроба от милиони векове. Може би нямаше опасност, може би нищо не бе способно да разклати вечната неизменност на Диаспар. Но ако имаше риск да възникне нещо странно и ново, сега навярно отминаваше последния шанс да го предотврати.

Хедрон бе доволен от сегашния ред на нещата. Вярно, от време на време объркваше този ред, но съвсем мъничко. Той искаше само да полюшне безметежната река на времето, избягваше да променя течението. Както у другите граждани на Диаспар, така и у него внимателно и окончателно бе унищожено желанието за каквото и да било приключение, освен приключение на духа.

И все пак в него още тлееше оная искрица любопитство, която някога е била най-великият дар на Човека. Той все още бе готов да рискува.

Като погледна Алвин, той опита да си припомни своята собствена младост, мечтите си отпреди половин хилядолетие. Обърнеше ли поглед назад, виждаше всеки миг свеж и ярък. Като мъниста върху нишка този живот и всички преди него се простираха през епохите, можеше да преразгледа всеки един от тях. Повечето от тия по-стари Хедрони днес му бяха чужди — личността бе същата, но товарът на жизнения опит завинаги го разделяше от тях. Ако поискаше, можеше при следващото завръщане в Дома на сътворението окончателно да изтрие предишните превъплъщения и да заспи, докато градът отново го повика. Но това би било почти смърт, а той още не бе готов за нея. Както затвореният в черупката си наутилус търпеливо добавя нови клетки към бавно растящата спирала, така и той все още събираше всичко, което предлага животът.

На младини Хедрон не се различаваше от своите другари. Едва след възмъжаването, след завръщането на скритите спомени от предишните цикли, той пое отдавна отредената му роля. Понякога изпитваше обида при мисълта, че дори сега, след милиони години, гениите, които са измислили Диаспар, могат да го въртят като марионетка по своята сцена. Може би тъкмо днес имаше шанс да стигне до мечтания реванш. На сцената излизаше нов актьор и той можеше за сетен път да спусне завесата над пиеса, преживяла вече прекалено много действия.