Артър Кларк - Градът и звездите

За човек, недорасъл да оцени тяхната изтънченост, подобни занимания биха изглеждали безплодни. Но в Диаспар всеки един би могъл да разбере към какво се стремят Еристон и Етаниа, Атлетиката и своя равностойна страст.

Атлетика и останалите спортове, включително многобройните игри, породени от контрола на гравитацията, доставяха удоволствие през първите няколко века младост. Сагите осигуряваха всички желани приключения и тренировки на въображението. Те бяха неизбежният продукт на борбата за реализъм, започнала още когато хората са се научили да пресъздават подвижни картини и да записват звуци, а сетне използвали тази техника, за да разиграват реални или въображаеми сцени. Илюзията в сагите бе съвършена, защото всички необходими възприятия постъпваха направо в мозъка, а останалите дразнители се отклоняваха. Потънал в транс, зрителят се откъсваше от реалността, докато свърши приключението; той сякаш сънуваше, ала вярваше, че е буден.

В тоя свят на ред и стабилност, непроменен в общи черти вече цял милиард години, не беше чак толкова изненадваща появата на страст към игрите на шанса. Човечеството винаги се е увличало от загадката на падащия зар, от обрата на картите и въртенето на рулетката. На най-долното си стъпало този интерес е лежал върху примитивната алчност — а за тази емоция нямаше място в свят, където всеки притежаваше всичко необходимо в рамките на разумното. Ала и след отпадането на този мотив оставаше чисто интелектуалният чар на хазарта, съблазняващ най-изтънчените умове. Машини, подчинени единствено на случайността… събития с непредсказуем резултат, независимо от информацията на играча — от тях и философът, и картоиграчът извличат едно и също удоволствие.

Еднакво достъпни за всички оставаха и сродните светове на любовта и изкуството. Сродни, защото любов без изкуство е просто утоляване на желанията, на изкуството не можеш да се наслаждаваш другояче освен с любов.

Хората са търсили красотата под много форми — в трептенето на звука, в линии върху хартиения лист, в каменни повърхности, в движенията на човешкото тяло, в подредени из пространството цветове. Всички тези средства се използваха в Диаспар, а епохите бяха добавили и нови. Още никой не знаеше дали вече са открити всички възможности на изкуството и още — има ли то някакъв смисъл извън човешкия разум.

А същото важеше и за любовта.

Джесерак седеше неподвижно сред вихъра от цифри. В стройни редици пред него преминаваха първите хиляда прости числа, изразени в двоичната система, която се използваше за всички аритметични операции още от времето на електронните компютри. Нижеха се безбройни върволици от единици и нули, повели пред очите на Джесерак пълния ред на числата, нямащи друг делител освен самите себе си и единицата. Загадката на простите числа винаги е очаровала Човека, дори и сега те пленяваха въображението му.

Джесерак не бе математик, макар понякога да се ласкаеше от мисълта, че е такъв. Можеше само да търси сред безконечния ред на простите числа някои взаимоотношения и закономерности, които по-талантливите от него биха обединили в общи закони. Понякога откриваше как работи механизмът на числата, но не успяваше да обясни защо. Доставяше му удоволствие да си пробива път през аритметичната джунгла и понякога да открива чудеса, пропуснати от по-опитните изследователи.

Той включи матрицата на всички възможни цели числа и нареди на компютъра да нанизва по нея простите числа като мъниста по възлите на мрежа. Досега бе правил това стотици пъти, без да открие нещо ново. Но винаги го запленяваше привидно безредната разпръснатост на числата, които изучаваше, из общия аритметичен спектър. Той познаваше вече откритите закони, но все се надяваше да открие още един.

Прекъсванията не го дразнеха. Ако искаше да не го смущават, можеше да изключи сигналната система, ала рядко го правеше. Когато в ушите му се раздаде тих звън, стената от числа рухна, цифрите се стопиха една върху друга и Джесерак се завърна в света на голата реалност.

Веднага позна Хедрон и не изпита особено удоволствие. Джесерак не обичаше пришълци да нарушават размерения ритъм на живота му, а Шута бе олицетворение на непредсказуемото. Все пак той любезно поздрави госта и се помъчи да прикрие лекото си безпокойство.

В Диаспар, когато двамина се срещаха за първи път — а дори и за стотен, — обикновено посвещаваха около час за размяна на любезности, преди да преминат към въпроса, ако изобщо имаше такъв. Хедрон безцеремонно прескочи тези формалности за петнайсетина минути и внезапно изтърси: