Артър Кларк - Градът и звездите

— Не — рече Хедрон, като че отвръщаше на неизречените мисли. — Никога не съм идвал тук. Но ми доставя удоволствие да узнавам за необикновените събития в града, а са минали дълги години, откакто някой е идвал в Кулата Лоран.

Алвин се запита откъде ли Хедрон знае за предишните му посещения, но сетне прогони въпроса. Диаспар бе пълен с очи, уши и други, още по-фини сетива, които долавяха всичко в града. Несъмнено всеки достатъчно заинтересуван би открил начин да се включи към тези канали.

— Добре, да се идва тук е неприлично — продължи двубоя Алвин. — Какво те интересува това?

— В Диаспар — обясни Хедрон — неприличното е моя привилегия. Отдавна съм ти хвърлил око, знаех, че ще се срещнем някой ден. И аз донякъде съм Единствен. О, не като тебе, този живот не ми е пръв. Хиляди пъти съм излизал от Дома на сътворението. Но някога, много отдавна, са ме избрали за Шут, а в Диаспар никога не се събират двама Шута наведнъж. Мнозина смятат, че и един е много.

Ироничната реч на Хедрон само засили объркването на Алвин. Знаеше, че не е особено възпитано да се задават лични въпроси, но нали Хедрон сам заговори за това.

— Съжалявам за невежеството си — каза младежът, — но що е Шут и с какво се занимава?

— Питаш „що“ — отвърна Хедрон, — а аз ще започна със „защо“. Историята е дълга, но вярвам, че ще те заинтересува.

— Всичко ме интересува — искрено каза Алвин.

— Отлично. Когато проектирали Диаспар, хората — ако са били хора, в което понякога се съмнявам — стояли пред невероятно сложна задача. Знаеш, Диаспар не е просто машина — той е жив организъм, при това безсмъртен. Толкова сме свикнали с обществото си, че не можем да преценим колко странно би изглеждало то за нашите прадеди. Ако изключим дребните подробности, този мъничък затворен свят не се променя никога и век след век остава съвършено стабилен. Вероятно е траял повече от цялата останала история на човечеството… а в тази история, както твърдят историците, безброй отделни култури и цивилизации са пламвали за миг и сетне са загивали. Как тогава Диаспар е постигнал тая невероятна стабилност?

Объркан, Алвин загуби всякаква надежда да узнае нещо ново.

— Чрез Информационните хранилища — отвърна той. — В Диаспар винаги живеят едни и същи хора, макар във всеки миг тяхната комбинация да се променя заедно със създаването или унищожаването на телата.

Хедрон поклати глава.

— Това е само частица от отговора. С едни и същи хора можеш да изградиш различни общества. Не мога да го докажа, липсват ми факти, но вярвам в друга истина. Проектантите на града не са фиксирали само неговото население; те увековечили законите, формиращи поведението му. Ние едва ли осъзнаваме, че тези закони съществуват, но им се подчиняваме. Диаспар е една замразена култура и не може да се променя извън твърдо определените граници. Освен схемите на нашите тела и личности Информационните хранилища натрупват безброй други неща. Те събират образа на самия град, строго пазят всеки негов атом от промените на времето. Погледни този под — положен е преди милиони години и безбройни стъпки са минали по него. Виждаш ли признаци на износване? Лишена от защита, и най твърдата материя отдавна би се превърнала в прах. Но докато в Информационните хранилища постъпва енергия, докато матриците в тях още могат да контролират града, физическата структура на Диаспар остава неизменна.

— Но нали тук-там стават промени — възрази Алвин. — Откакто градът съществува, много здания са били разрушени, издигнати са нови.

— Естествено… но само след премахване на информацията от Хранилищата и въвеждане на нови схеми. Във всеки случай аз просто давах пример как градът опазва физическата си същност. Искам да разбереш, че в Диаспар подобни механизми запазват нашата социална структура. Те следят всички промени и ги коригират, преди да станат прекалено мащабни. Как? Не знам… може би чрез подбор на излизащите от Дома на сътворението. Може би променят схемите на личностите ни; мислим си, че волята ни е свободна, но можем ли да сме сигурни в това? Така или иначе, задачата е била решена. Диаспар оцелял и спокойно заплувал по потока на времето като огромен кораб, понесъл остатъка от човечеството. Това е потресаващо постижение в социалното инженерство. А дали си струва труда, вече е съвсем друг въпрос. Но стабилността не е достатъчна. Тя прекалено лесно води към застой и упадък. Проектантите на града изработили подробни програми, за да избегнат това, макар изоставените сгради да подсказват, че успехът не е пълен. Аз, Хедрон Шута, съм част от този план. Може би много малка част. Самолюбието ме кара да мисля противното, но не съм сигурен.