Артър Кларк - Градът и звездите

Алистра съвсем беше загубила нишката на криволиците и завоите, когато най сетне излязоха в дълъг, съвършено прав тунел, обвяван от непрестанен студен вятър. И наляво, и надясно сводовете се простираха на стотици стъпки, чак до едва забележимите светли кръгчета на изходите.

— Не ми харесва това място — оплака се Алистра. — Студено е.

Навярно никога преди не бе изпитвала истински студ. Алвин се почувствува виновен. Би трябвало да я предупреди да си носи наметало и то добро, защото в Диаспар всички дрехи бяха чисто декоративни и напълно безполезни за защита от стихиите.

Момичето страдаше изцяло по негова вина и той безмълвно протегна наметалото си. В това нямаше и следа от галантност — равенството на половете царуваше прекалено отдавна, за да оцелеят подобни условности. Ако бе станало обратно, Алистра щеше да отстъпи наметката си на Алвин и той щеше да приеме това също тъй автоматично.

Вятърът духаше в гърба им, не беше трудно да вървят и те скоро наближиха края на тунела. Широко преплетен каменен филигран прегради пътя им, но и без него не биха могли да продължат, защото стояха на ръба на бездната. Големият въздухопровод прорязваше фасадата на кулата, а под него лежаха повече от хиляда стъпки пустота. Двамата стояха високо над външните стени на града и Диаспар се разстилаше под тях — такъв, какъвто го бяха виждали малцина в техния свят.

След гледката от центъра на парка, сега Алвин виждаше точно обратното. Пред погледа му концентричните вълни от камък и метал се спускаха с километричен размах към сърцето на града. В далечината, полузакрити от високи кули, той зърна поляните, дърветата и вечно кръжащата река. Още по-нататък към небето отново се катереха най-далечните бастиони на Диаспар.

Застанала до него, Алистра споделяше гледката с удоволствие, но без изненада. Досега бе виждала града безброй пъти от други, не по-лоши гледни точки — и със значително повече удобства.

— Това е нашият свят… целият… — каза Алвин. — Сега искам да ти покажа още нещо.

Той обърна гръб на решетката и се запъти към далечното светло кръгче в края на тунела. Вятърът вледеняваше леко облеченото му тяло, но устремен срещу течението, той почти не усещаше това.

Едва изминал няколко крачки, той разбра, че Алистра няма да го последва. Тя стоеше с вдигната към лицето ръка и гледаше как вятърът развява подареното и наметало. Устните и се раздвижиха, но думите не долетяха до Алвин. Той я гледаше — отначало с учудване, после с нетърпение и мъничко жалост. Джесерак казваше истината. Тя не можеше да го последва. Беше разбрала какво означава далечният светъл кръг, през който духаше вечният вятър към Диаспар. Зад гърба на Алистра лежеше познатият свят, изпълнен с чудеса, ала лишен от изненади, заплувал като искрящ херметичен мехур по реката на времето. Пред нея, само на няколко нищожни стъпки, беше дивият пущинак… светът на пустинята… светът на Завоевателите.

Алвин се върна до нея и с изненада откри, че тя трепери.

— От какво се боиш? — запита той. — Все още сме в безопасност, в Диаспар. Нали погледна през оня прозорец зад нас — сигурно можеш да надникнеш и през другия.

Алистра го гледаше изумено, като че се срещаше с някакво странно чудовище. И наистина бе така — по нейните представи.

— Не мога да го направя — изрече тя най-сетне. — Самата мисъл за това ме вледенява повече от вятъра. Не отивай, Алвин.

— Къде е логиката? — безпощадно настояваше Алвин. — Какво ще ти стане, ако отидеш до края на коридора и надзърнеш навън? Там, навън, е странно и пусто, усещаш самота, но не и страх. Всъщност колкото повече гледам, толкова по-красиво ми изглежда…

Алистра не го слушаше вече. Тя се завъртя и побягна надолу по дългата рампа, която ги бе повела дотук през пода на тунела. Алвин не се опита да я спре, невъзпитано бе човек да налага волята си другиму. А виждаше, че увещанията са абсолютно безполезни. Знаеше, че Алистра няма да спре, докато не се върне при своите приятели. Знаеше и че няма опасност да се изгуби из лабиринтите на града, защото без затруднение ще се върне по стъпките си. Инстинктивната способност да се измъква даже от най-заплетените лабиринти беше просто една от многото придобивки на Човека, откакто бе започнал да живее в градовете. По подобен начин отдавна изчезналите плъхове се бяха принудили някога да развият това умение, когато изоставиха полетата и преплетоха съдбата си с човешката.

Алвин постоя малко, сякаш все още очакваше Алистра да се върне. Не го изненадваше самата реакция… само нейната сила и безсмисленост. Искрено съжаляваше, че си е отишла, и все пак неволно мислеше, че би трябвало да се сети да остави наметалото.