Артър Кларк: Градът и звездите

Докато се отдалечаваха от центъра, минувачите ставаха все по-редки и когато меко спряха пред пъстрата мраморна платформа, наоколо не се виждаше никой. Двамата пристъпиха през застиналия водовъртеж, от който материята на подвижния път потичаше обратно към началото. Стената насреща им бе прорязана от ярко осветени тунели. Без да се колебае, Алвин избра един от тях и следван от Алистра, влезе в него. В същия миг перисталтичното поле ги грабна и ги понесе напред, докато те, удобно отпуснати, се оглеждаха наоколо.

Мисълта, че са попаднали в дълбок подземен тунел, изглеждаше невероятна. Тук с пълни сили се развихряше изкуството, използващо като платно целия Диаспар. Небето горе сякаш бе открито за всички ветрове. Огрени от слънчеви лъчи, наоколо блестяха кулите на града. Не онзи град, който познаваше Алвин, а Диаспар от много по-ранна епоха. Младежът познаваше повечето от титаничните сгради, но дребните разлики засилваха интереса му към сцената. Би искал да се позабави, ала и до днес не бе открил начин да намали скоростта в тунела.

Скоро полето внимателно ги отпусна сред просторна овална зала, оградена отвсякъде с прозорци. През тях се откриваха болезнено омайващи изгледи към градини, пламтящи от ярки цвета. В Диаспар все още имаше градини, но тези тук бяха изникнали само във фантазията на твореца. Едно бе несъмнено — в днешния свят подобни цветя не съществуваха.

Очарована от красотата, Алистра явно си въобразяваше, че Алвин я води тъкмо заради тях. Няколко минути той мълчаливо наблюдава как тя притичва радостно от една гледка към друга и се наслаждава на всяко свое откритие. В опустелите сгради по периферията на Диаспар имаше стотици подобни кътчета. Потайни сили бдяха над тях и ги поддържаха в съвършен порядък. Някой ден животът можеше отново да потече насам, но дотогава само двамата щяха да споделят тайната на древната градина.

— Трябва да продължим — каза най-сетне Алвин. — Това е само началото.

Той прекрачи през един от прозорците и илюзията рухна. Отвъд стъклото нямаше градина, само кръгъл проход възвиваше стръмно нагоре. Все още можеше да види Алистра на няколко стъпки зад себе си, макар да знаеше, че тя не го вижда. Но момичето не се поколеба и след малко стоеше в коридора до него.

Под краката им подът бавно запълзя напред, сякаш бързаше да ги отведе до целта. Те пристъпиха още малко по него, докато скоростта им нарасна дотолкова, че повече усилия не бяха нужни.

Коридорът продължаваше да се издига и след стотина крачки зави нагоре. Но само логиката подсказваше това — всички сетива поддържаха илюзията, че двамата продължават по абсолютно равен коридор. Фактът, че в действителност се издигаха по отвесна шахта, дълбока хиляда стъпки, не пораждаше чувство за опасност, защото прекъсването на поляризиращото поле бе нещо немислимо.

Коридорът пак се спусна „надолу“ и отново зави под прав ъгъл. Движението на пода неусетно отслабваше и накрая спря в дъното на дълга зала, облицована с огледала. Алвин не се надяваше, че ще успее да преведе бързо Алистра оттук. Не само защото някои черти в женския характер си оставаха непроменени още от времето на Ева — никой не би устоял на тукашния чар. Доколкото Алвин знаеше, в целия Диаспар нямаше подобна зала. По каприз на твореца само няколко от огледалата отразяваха сцената в действителния и вид, а дори и те непрекъснато се местеха. Алвин бе убеден в това. Останалите несъмнено отразяваха нещо, но всеки би се смутил, виждайки своето отражение да крачи сред вечно променливи и напълно измислени декори.

Понякога през огледалния свят преминаваха хора и неведнъж пред Алвин се мяркаха познати лица. Той отлично разбираше, че това не са приятели от сегашното му съществуване. Чрез мислите на неизвестния творец хвърляше поглед към миналото, съзерцаваше някогашните превъплъщения на хора, които и днес крачат по света. Това го натъжаваше, напомняше му, че е Единствен, че колкото и да чака пред променливите образи, никога не ще срещне древен отзвук на самия себе си.

— Знаеш ли къде сме? — запита той, след като обиколиха всички огледала.

Алистра поклати глава.

— Някъде към края на града — безгрижно отвърна тя. — Изглежда, сме минали много път, но нямам представа колко точно.

— Ние сме в Кулата Лоран. Това е една от най-високите точки на Диаспар. Ела, ще ти покажа.

Той хвана Алистра за ръката и я поведе навън. Не се виждаха изходи, но на няколко места шарките по пода издаваха, че има странични коридори. Когато човек се приближаваше към тях, отраженията сякаш се сливаха в светеща арка, откриваща пътя към нов проход.