Артър Кларк - Градът и звездите

Алвин бавно пресече огледалната зала. В мислите му все още зареше звездната нощ, изпълваха го едновременно вдъхновение и мъка. Като че ли нямаше начин някой ден да избяга навън, в оная безгранична пустош, нито пък някаква разумна цел, за да го стори. Джесерак твърдеше, че навън, в пустинята, човек скоро би загинал, и Алвин не се съмняваше в думите му. Може би някой ден щеше да открие начин да напусне Диаспар, ала знаеше, че не след дълго ще трябва да се върне. Достигането на пустинята би била забавна игра, нищо повече. Игра, която не можеше да сподели с никого и която нямаше да му донесе нищо. Но ако му помогнеше да утоли духовната си жажда… е, тогава поне би си струвало да я играе.

Сякаш за да забави връщането в познатия свят, Алвин се задържа сред отраженията на миналото. Дълго стоя пред едно от големите огледала, загледан в сцените, които се раждаха и изчезваха в дълбините му. Присъствието, а донякъде и мислите му, влияеха върху загадъчния механизъм, контролиращ тези образи. Винаги, когато влизаше в залата, огледалата бяха пусти, но щом тръгнеше между тях, те мигом оживяваха.

Отражението му бе застанало в просторен двор, какъвто никога не бе виждал наяве, но навярно все още го имаше някъде в Диаспар. Изглежда, че се провеждаше някакво събрание, защото тълпата бе необичайно гъста. Двама мъже оживено разговаряха на висока платформа, а поддръжниците им стояха наоколо и от време на време подхвърляха забележки. Абсолютната тишина само допълваше чара на сцената — въображението незабавно се разиграваше, за да замести липсващите звуци. Какво ли обсъждаха? Как би искал да знае! Навярно това не бе реална сцена от миналото, а съвсем измислен епизод. Прецизната композиция на фигурите, леката условност на движенията, всичко изглеждаше прекалено изящно, за да бъде живо.

Алвин се взираше в лицата на тълпата, мъчеше се да открие някой познат. Не, не познаваше никого тук, но може би виждаше приятели, които щеше да срещне едва след векове. Колко възможни варианти имаше човешката физиономия? Числото бе огромно, но все пак крайно, особено ако се отхвърлят всички неестетични варианти.

Хората в огледалния свят продължаваха своя отдавна забравен спор, без да забелязват образа на Алвин, застанал неподвижно сред тях. Понякога му ставаше трудно да повярва, че не участвува в сцената, толкова безупречна бе илюзията. Когато някой от призраците в огледалото минаваше зад Алвин, той изчезваше от погледа, също както би станало с реален предмет, а когато друг заставаше отпред, изгубваше се младежът.

Готвеше се да тръгва, когато малко настрани от основната група забеляза странно облечен мъж. Движенията му, дрехите, всичко в него изглеждаше не съвсем на място в това сборище. Той нарушаваше схемата, беше анахронизъм, както и самият Алвин.

Много повече. Той беше реален и гледаше към Алвин с леко подигравателна усмивка.

През краткия си живот Алвин едва ли бе срещнал и една хилядна от жителите на Диаспар. Затова не се изненада, че човекът, застанал срещу него, е непознат. Изненадваше го друго — че изобщо среща някого в тази изоставена кула, тъй близо до границите на неизвестното.

Той обърна гръб на огледалния свят и погледна към досадника. Понечи да отвори уста, но онзи го изпревари.

— Ти си Алвин, предполагам. Когато открих, че някой идва насам, трябваше да се досетя, че си ти.

Забележката явно не целеше да го обиди, беше проста констатация и Алвин я прие като такава. Не се изненадваше, че го познават — и да му харесва и да се сърди, той беше Единствен и загадката на неразкритите му възможности го бе направила познат на целия град.

— Аз съм Хедрон — добави непознатият, сякаш това обясняваше всичко. — Наричат ме Шута.

И като видя озадачения поглед на Алвин, Хедрон вдигна рамене с подигравателно смирение.

— Ах, това е славата! Е, ти си млад и по твое време не е имало шеги. Прощавам ти невежеството.

В Хедрон имаше някаква непривична свежест. Алвин напразно диреше в ума си смисъла на думата „шут“, тя разбуждаше едва доловим спомен, но той не успяваше да го изясни. Сложната социална структура на града съдържаше тъй много подобни титли, та изучаването им би отнело цял живот.

— Често ли идваш тук? — запита Алвин с лека ревност. Бе свикнал да смята Кулата Лоран за своя собственост и малко се дразнеше, че още някой познава нейните чудеса. Питаше се дали Хедрон някога е хвърлял поглед към пустинята, дали е виждал как звездите залязват на запад.