Артър Кларк - Градът и звездите

— Ако градът има изход — бавно изрече Алвин, — какво ще ми попречи да го напусна?

— Глупав въпрос — отвърна Джесерак. — Мисля, че вече знаеш отговора.

Джесерак беше прав, но не в това, в което предполагаше. Алвин знаеше… или по-скоро, досещаше се. Неговите връстници му поднасяха отговора и в живота, и в призрачните приключения, които споделяха. Те не биха смогнали да напуснат Диаспар, ала Джесерак не знаеше, че надвисналата над целия им живот принуда е безсилна пред Алвин. Независимо дали неговата уникалност се дължеше на случайността, или на някакъв прастар план, това бе част от резултата. Интересно, колко ли още му предстоеше да открие?

В Диаспар никой не бързаше и дори Алвин рядко нарушаваше това правило. Няколко седмици той спокойно размишлява върху задачата и дълго се рови из най-ранните исторически записи на града. Подкрепян от безплътните ръце на антигравитационното поле, той лежеше часове наред, докато хипнопроекторът разкриваше миналото пред съзнанието му. След края на записа машината избледняваше и изчезваше, но Алвин продължаваше да лежи, зареял поглед в пустотата, докато през вековете се завърнеше към реалността. Отново виждаше безкрайните мили синя вода, по-обширна дори от сушата, да тласка вълните си към златни брегове. Застинал за милиард години, грохотът на талазите отново бучеше в ушите му. Припомняше си горите, степите и странните животни, споделяли някога света на Човека.

Старите записи бяха съвсем оскъдни, макар никой да не знаеше защо, смяташе се, че някъде между нашествието на Завоевателите и изграждането на Диаспар са изчезнали всички записи за ранните епохи. Трудно можеше да се повярва, че тъй дълбоката забрава е само плод на случайността. Освен няколко хроники, които можеха да се окажат чиста легенда, човечеството бе изгубило своята памет. Преди Диаспар лежаха просто Сумрачните ери. В това забвение безнадеждно се сливаха първите хора, укротили огъня, и първите — освободили атомната енергия… и първите — достигнали звездите. Отвъд пустинята на времето те всички бяха съседи.

Алвин отново се канеше да тръгне сам, но в Диаспар самотата не винаги бе достъпна. Едва напуснал стаята си, той срещна Алистра. Момичето не се и опитваше да доказва, че случайно е тук.

За миг Алвин усети досада от срещата, от спомена за страсти, които вече не го затрогваха. Все още бе твърде млад и самоуверен, за да се нуждае от трайни връзки, и навярно трудно би ги създал, когато му дойдеше времето. Дори в най-интимните мигове бариерата на произхода го отделяше от любовниците му. Въпреки напълно оформеното си тяло, той все още беше дете и щеше да остане такъв дълги десетилетия, докато връстниците му един по един ще си възвръщат спомените за предишния живот и ще го изоставят далеч зад себе си. Виждал бе как става това и тъкмо заради него се пазеше от безрезервното отдаване другиму. Даже Алистра, тъй наивна и простодушна сега, скоро щеше да се превърне в невъобразима съвкупност от спомени и таланти.

Леката досада се разсея почти веднага. Щом Алистра желае, защо пък да не дойде с него? Не беше егоист и не искаше като скъперник да крие в скута си новото преживяване.

Нещо необичайно — тя не зададе нито един въпрос, докато експресният канал вихрено ги отдалечаваше от многолюдното сърце на града. Двамата пътуваха по централната скоростна секция, без да удостоят с поглед чудото под краката си. Някой инженер от древността би изпаднал в тиха лудост, ако се опиташе да разбере как привидно твърдото улично платно може да е неподвижно по краищата, а към центъра да се движи с все по-голяма скорост. Но Алвин и Алистра смятаха за съвсем нормално определени типове материя да имат от единия крак свойствата на твърдо тяло, а от другия — на течност.

Сградите израстваха наоколо все по-високо, сякаш градът укрепваше бастионите си срещу външния свят. Колко странно би било, помисли си Алвин, ако тия надвиснали стени станат прозрачни като стъкло и човек види хората зад тях. Знаеше, че в пространството наоколо са пръснати сегашните му приятели, бъдещите познати и онези непознати, които никога нямаше да срещне — впрочем последните биха били малцина; през живота си щеше да се сблъска с почти всички в Диаспар. Мнозинството навярно седяха в стаите си, но не сами. Една мисъл стигаше, за да се пренесат почти реално при когото пожелаят. Не скучаеха, защото имаха достъп до всичко станало в сферите на въображението или реалността откакто е създаден градът. Напълно задоволително живуркане за хора с подобен характер. И напълно безсмислено, но дори Алвин не разбираше това.