Артър Кларк: Градът и звездите

Когато Джесерак и родителите му изчезнаха, Алвин дълго лежа и се мъчи да прогони мислите. Затвори стаята около себе си, та никой да не наруши транса му.

Не спеше — за него сънят бе непознат, защото принадлежеше на миналото, на света с нощ и ден, а тук имаше само ден. Сега бе най-близо до това забравено състояние и макар че не се нуждаеше истински от него, знаеше, че то ще му помогне да подреди мислите си.

Не бе узнал кой знае какво, почти всичко казано от Джесерак само потвърждаваше досегашните му догадки. Но едно е да се досещаш, друго — подозренията да се потвърдят безвъзвратно.

Дали щеше да промени живота му и как? Не знаеше, а неувереността бе за Алвин съвсем ново чувство. Може би нямаше да има никаква разлика, и да не се приспособеше напълно към Диаспар в сегашния живот, щеше да успее в следващия… или в по-следващия.

Умът му отхвърли тази мисъл още преди да се оформи. Диаспар може би задоволяваше човечеството, но Алвин искаше повече. Не се съмняваше, че дори за хиляда живота човек не би изчерпал всичките му чудеса, нито би изживял всички комбинации от приключения, които предлагаше градът. Можеше да се занимава с това… но ако нямаше други възможности, завинаги би останал неудовлетворен.

Трябваше да открие само едно. Какво друго имаше за правене?

Нерешеният въпрос го изтръгна от унеса. С това неспокойно настроение не можеше да остане тук, а едно-единствено място в града предлагаше известно спокойствие на духа му.

Когато пристъпи към коридора, част от стената изчезна и съпротивата на поляризираните молекули полъхна като лек ветрец по лицето му. Имаше много начини да се пренесе до целта без усилия, но той предпочете да върви. Стаята му се намираше почти на централното градско ниво и един къс коридор го поведе до слизащата към улицата спирална рампа. Вместо по подвижния път, закрачи по тесния тротоар — ексцентрична постъпка, тъй като му предстоеше да измине няколко мили. Но Алвин обичаше движението, то успокояваше мислите му. Освен това можеше да види толкова много, че би било жалко да профучи покрай новите чудеса на Диаспар, когато разполагаше с цялата вечност.

Художниците на града — а в Диаспар по едно или друго време всеки минаваше през изкуството — имаха навика да излагат последните си творби край подвижните пътища за съзерцание на минувачите. По този начин само за няколко дни цялото население успяваше да ги прецени и да изрази мнението си. Окончателната присъда се издаваше автоматично от системата за събиране на информация, която досега никой не бе успял да подкупи или измами, а опити имаше повече от достатъчно. Присъдата решаваше съдбата на шедьовъра. Ако имаше достатъчно положителни гласове, той влизаше в паметта на града, тъй че всеки желаещ във всеки бъдещ ден можеше да притежава копие, неразличимо от оригинала.

По-слабите творби споделяха съдбата на всички подобни произведения. Или биваха разложени на първичните си елементи, или приятели на художника ги прибираха по домовете си.

През целия път Алвин видя само едно творение, което би могло да го привлече. Създадено от чиста светлина, то смътно напомняше разцъфващ цвят. Бавно израстваше от мъничко пъстро ядро, разлистваше се в сложни спирали и дипли, сетне стремително се свиваше и отново започваше цикъла. Но повторения нямаше, нито едно израстване не напомняше предишното. Алвин проследи десетки пулсации и всеки път забелязваше тънки, неуловими разлики, макар основната картина да оставаше постоянна.

Знаеше защо хареса тази безплътна скулптура. Ритъмът на растежа създаваше чувство за пространство — нещо повече, за свобода. Затова навярно нямаше да привлече мнозина от сънародниците му. Алвин запомни името на художника и реши да го потърси при първия удобен случай.

Подвижни или не, всички пътища завършваха пред парка — зеленото сърце на града. Тук, в кръг с диаметър три мили, живееше споменът каква е била Земята в дните, преди пустинята да погълне всичко освен Диаспар. Отначало имаше широка затревена ивица, после ниски дървета, които постепенно наедряваха, докато човек се промъкваше под сянката им. Същевременно теренът бавно се снижаваше и отвъд горския пръстен изчезваше всяка следа от града, потулен зад зелената завеса.

Широкият поток, пред който излезе Алвин, се наричаше просто Реката. Нямаше и не се нуждаеше от друго име. Тук-там бяха прехвърлени мостчета и водата течеше под тях в затворен кръг покрай целия парк, само на места се разливаше в малки езерца. Мисълта, че само след шест мили бързата рекичка се връща обратно, никога не бе изненадвала Алвин; всъщност дори би приел за нормално дори ако в някоя част от кръговрата си Реката течеше нагоре. В Диаспар се срещаха далеч по-странни неща.