Артър Кларк: Градът и звездите

Отвъд този пръв спомен нямаше нищо. Може би някой ден нищото отново щеше да го погълне, но тази мисъл бе прекалено далечна, за да го развълнува.

Умът му пак се връщаше към загадката на неговото раждане. За Алвин нямаше нищо странно в това, че силите и енергиите, които материализираха всичко в ежедневието, са могли в даден момент да създадат и него. Не, в това нямаше загадка. Тайната, която не бе разрешил досега и която никой не му обясняваше, се криеше в неговата единственост.

Единствен. Звучеше странно, печално — и наистина бе така. Когато го наричаха с тази дума — а то ставаше често, ако не предполагаха, че слуша, — тя като че придобиваше зловещи нотки, застрашаващи нещо повече от личното му щастие.

Родителите, настойникът, всички познати опитваха да го предпазят от истината, сякаш се грижеха да съхранят невинността на дългото му детство. Но скоро измамата щеше да свърши — след няколко дни той ставаше пълноправен гражданин на Диаспар и нищо, желаеше да знае, не би могло да остане скрито.

Защо например не се приспособяваше към сагите? Сред хилядите забавления в града, те бяха най-популярните. В сагата човек беше не просто пасивен наблюдател, както в недодяланите забавления от първобитните епохи, които Алвин изпробваше понякога. Напротив, ставаше активен участник и запазваше — или му се струваше, че запазва — пълна свобода на волята. Събитията и сцените, изходен материал за приключенията, бяха предварително подготвени от отдавна забравени артисти, но действието се запазваше достатъчно гъвкаво, за да допуска безконечни вариации. Сам или с приятели, човек можеше да влезе в тези призрачни светове, търсейки изчезнали от Диаспар вълнения, и докато траеше сънят, никой не би го различил от реалността. Всъщност кой можеше да е сигурен, че самият Диаспар не е сън?

Едва ли някой би успял да изчерпи всички саги, измислени и записани откакто съществуваше градът. С безкрайно разнообразие и изтънченост те разиграваха цялата гама от емоции. Някои от тях — популярни сред най-младите — бяха елементарни приказки за приключения и открития. Други — просто изследваха различните психологически състояния, а трети чрез упражнения по логика и математика доставяха най-префинени наслаждения на по-претенциозните умове.

Ни макар по всяка вероятност да задоволяваха другарите му, у Алвин сагите оставяха чувство за нещо недовършено. Защото сред всичката им пъстрота и възбуда, сред смяната на места и теми, нещо липсваше.

В действителност, реши той, сагите не водеха до никъде. Вечно ги стягаха толкова тесни рамки! Къде бяха волните равнини, хълмистите ландшафти, за които копнееше душата му? И най-вече нямаше и помен от оная необятност, където древните наяве са творили своите подвизи — светлата пустош сред звездите и планетите. Същата странна боязън, владееща всички граждани на Диаспар, бе заразила и творците на сагите. Даже техните измамни приключения трябваше да се разиграват в едно измислено „вътре“, в подземни пещери или сред кичести долчинки, обкръжени от планини, които да закриват света.

Имаше само едно обяснение. Нейде далече в миналото, може би още преди изграждането на Диаспар, някакво събитие не само бе унищожило любопитството и амбицията у Човека, но и го бе прогонило от звездите, за да се сгуши в нищожния закътан свят на последния град върху Земята. Отрекъл се от Вселената, той се бе завърнал в изкуствената утроба на Диаспар. Пламенната неизтощима страст, повела го някога към мъгливите острови на Галактиката, бе загинала безвъзвратно. От безброй векове нито един кораб не бе навлязъл в Слънчевата система; може би там, сред звездите, човешките потомци все още градяха империи и рушаха слънца — Земята не знаеше и не искаше да знае.

Земята. Но не Алвин.

Стаята тънеше в мрак, само върху едната стена пъстрееха светли приливи и отливи, докато Алвин се бореше с мечтите си. Част от картината го задоволяваше; беше се влюбил в устремните линии на планините, изплували от морето. В тия възходящи криви имаше сила и гордост, той дълго ги изследва, преди да ги внесе в паметта на изобразителната система, където щяха да останат, докато приключи експериментите с останалата част от картината. И все пак нещо му се изплъзваше, макар още да не знаеше какво. Отново и отново се мъчеше да запълни празнините, а инструментът разчиташе в ума му променливите образи и ги отпечатваше върху стената. Не вървеше. Контурите бяха смътни и неуверени, цветовете — зацапани и вяли. Ако художникът не знае целта си, дори и най-вълшебният инструмент не би я намерил вместо него.