Артър Кларк - Градът и звездите

Алвин изтри досадните цапаници и мрачно се загледа в празните три четвърти от правоъгълника, който се опитваше да запълни с красота. Обзет от внезапен импулс, той удвои размера на запаметения образ и го измести към средата на рамката. Не, това решение бе мързеливо и окончателно нарушаваше равновесието. Нещо по-лошо, промяната на мащаба разкриваше дефектите в структурата, липсата на замах в тези привидно уверени очертания. Трябваше да почне всичко отначало.

— Пълно изтриване — нареди той на машината.

Морската синева избледня, планините се стопиха в мъгла и остана само празната стена. Сякаш никога не бяха съществували, сякаш бяха изчезнали в забравата, погълнала всички земни планини и морета милиони години преди раждането на Алвин.

В стаята отново нахлуха водопади светлина и яркият правоъгълник, събрал мечтите му, потъна в обкръжението, сля се с другите стени. Но наистина ли бяха стени? За всеки, който я видеше за пръв път, стаята би изглеждала безкрайно странна. Алвин сякаш стоеше сред безлична, напълно лишена от мебели сфера. Не се виждаха граници между стени, под и таван. Погледът нямаше на какво да се спре, пространството, приютило Алвин, можеше да е десет фута или десет мили широко — за зрението нямаше граници на това необикновено място.

И все пак подобни стаи бяха „дом“ за човечеството почти през цялата му история. Само една мисъл на Алвин превръщаше стените в прозорци към всяка част на града. Ново желание — и машини, които никога не бе виждал, изпълваха стаята с овеществени образи на всички необходими мебели. Реални ли са, или не — малцина си задаваха въпроса от милиард години насам. Несъмнено бяха поне толкова реални, колкото и така наречената твърда материя, а когато престанеха да бъдат нужни, можеха да се върнат в призрачния свят на Информационните хранилища. Както всичко друго в Диаспар, те никога не се износваха и никога не се променяха, докато някой преднамерено не изтриеше техните складирани схеми.

Алвин тъкмо преустройваше част от стаята си, когато в ухото му се раздаде настойчив звън. Мислено подаде сигнала за приемане и стената, върху която току що бе рисувал, отново се разсея. Както очакваше, пред него застанаха родителите му, а малко зад тях — Джесерак. Присъствието на настойника подсказваше, че това не е обикновена семейна среща, но той вече се досещаше.

Еристон заговори, без това да наруши съвършената илюзия. Алвин отлично съзнаваше, че в действителност Еристон, Етаниа и Джесерак са на много мили от него, защото създателите на града бяха покорили пространството също тъй съвършено, както и времето. Той даже не знаеше къде точно живеят родителите му сред безбройните кули и заплетените лабиринти на Диаспар — от времето на последната им реална среща и двамата се бяха преместили.

— Алвин — започна Еристон, — навършват се точно двадесет години, откакто майка ти и аз те срещнахме са пръв път. Знаеш какво значи това. Опеката ни свършва и ти си свободен да правиш каквото пожелаеш.

В гласа на Еристон звучаха нотки — но само нотки — на печал. Много по-явно бе облекчението, сякаш той се радваше, че едно положение, съществуващо от доста време насам, вече се признава законно. Алвин бе извоювал свободата си години преди срока.

— Разбирам — отвърна младежът. — Благодаря за грижите и ще ви помня до сетния си живот.

Така гласеше официалният отговор; бе го чувал толкова често, че думите губеха всякакъв смисъл — оставаше само празното струпване на звуци без особено значение. Всъщност, ако се замисли човек, странен бе този израз — „до сетния живот“. Донякъде разбираше смисъла му; идваше време да го узнае точно. Много неща в Диаспар му бяха непонятни и през идните векове трябваше да ги опознае.

За миг му се стори, че Етаниа иска да каже нещо. Тя повдигна ръка, разлюлявайки дъгоцветните воали на роклята си, после отново я пусна. Алвин видя как безпомощно се обръща към Джесерак и за пръв път осъзна, че родителите му се боят. В паметта му изплуваха събитията от последните седмици. Не, нищо не би могло да породи леката неувереност, смътната тревога, която излъчваха Еристон и Етаниа.

Джесерак обаче изглеждаше господар на положението. Като погледна изпитателно Еристон и Етаниа и се увери, че нямат какво повече да кажат, той пристъпи към беседата, която чакаше от години.

— Алвин — започна той, — от двадесет години си мой възпитаник. Направих каквото зависеше от мен, за да те запозная с нравите на града, да те подготвя за всичко, което по право ще получиш. Задавал си ми много въпроси и не на всички успях да отговоря. За някои неща не беше узрял, а други и аз не знаех. Днес непълнолетието свършва, макар че детството едва започва. Все още съм длъжен да те упътвам, ако се нуждаеш от помощ. След двеста години, Алвин, може и да понаучиш нещичко за този град и част от историята му. Дори аз, в заника на своя живот, едва ли познавам и една четвърт от Диаспар, една хилядна от богатствата му.