Приключението привършваше. Както винаги скоро щяха да си бъдат у дома и всички чудеса, ужаси и вълнения щяха да останат зад гърба им. Чувствуваха се уморени и доволни.
По наклона на пода Алвин разбра, че всъдеходът се спуска надолу. Калистрон навярно си знаеше работата — водеше ги към къщи. И все пак жалко…
— Калистрон — изрече той внезапно, — да се вдигнем нагоре, а? Никой не знае как всъщност изглежда Кристалната планина. Чудесно ще е да излезем нейде на склона, да видим небето и равнината наоколо. Достатъчно пълзяхме долу.
Още докато изричаше тия думи, нещо му подсказа, че греши. Алистра глухо изпищя, вътрешността на всъдехода затрептя като гледана през вода и отвъд металните стени, които го обкръжаваха, Алвин отново зърна другата вселена. Двата свята сякаш се бореха, надделяваше ту единият, ту другият. Сетне изведнъж всичко свърши. Нещо изпращя, раздра се — и сънят отмина. Алвин отново бе в Диаспар, в добре познатата стая, увиснал една-две стъпки над пода. Гравитационното поле го предпазваше от грубия допир на материята.
Паметта му се завръщаше. Това бе реалното… и той точно знаеше какво ще стане след малко.
Алистра се появи първа. Изглеждаше по-скоро смутена, отколкото обидена, защото много обичаше Алвин.
— О, Алвин! — изхленчи тя откъм стената, където бе изникнала. — Толкова вълнуващо приключение беше! Защо трябваше да го проваляш?
— Съжалявам. Не исках… просто ми хрумна, че идеята не е лоша…
Прекъсна го едновременната поява на Калистрон и Флоранус.
— Слушай, Алвин — започна Калистрон, — за трети път прекъсваш сагата. Вчера наруши връзката, когато пожела да се изкатериш извън Долината на пъстрите дъги. А предния ден обърка всичко, като опита да стигнеш до Началото на пътеката на времето, която изследвахме. Ако не щеш да спазваш правилата, пътувай сам.
Кръвно обиден, той изчезна заедно с Флоранус. Нарилиан изобщо не се появи — навярно и на него му бе дошло до гуша. Оставаше само образът на Алистра, печално загледана към Алвин.
Той изключи гравитационното поле, изправи се и прекрачи към масата, която бе материализирал. Вместо желаното ястие върху нея се появи фруктиера с екзотични плодове — от смущение мислите му се разсейваха. Не искаше да признае грешката си, затова избра един безобиден на вид плод и предпазливо го засмука.
— Е — запита най-сетне Алистра, — какво ще правиш сега?
— Не зависи от волята ми — отвърна той с лека досада. — Мисля, че правилата са глупави. Пък и как да ги помня, когато съм в сагата? Просто правя това, което ми изглежда естествено. А ти не искаше ли да погледнеш планината?
Очите на Алистра се разшириха от ужас.
— Та това значи да изляза навън! — задавено прошепна тя.
Алвин знаеше, че е безсмислено да спори. Тази бариера го делеше от всички други и можеше да го обрече на вечно разочарование. Той непрестанно искаше да излезе навън, както наяве, така и в сънищата си. Ала за народа на Диаспар „навън“ означаваше непоносим кошмар. Никога не говореха за това, ако можеха да го избегнат — те беше нечисто и зло. Защо? Дори Джесерак, неговият настойник, не искаше да обясни защо.
Алистра все още се взираше в него с озадачени, но нежни очи.
— Ти си нещастен, Алвин — каза тя. — В Диаспар никой не трябва да е нещастен. Да дойда ли да побъбрим?
Алвин неучтиво поклати глава. Знаеше какво ще излезе от това, а за момента предпочиташе да остане сам. Двойно разочарована, Алистра изчезна.
В този град, населен с десет милиона човешки същества, помисли Алвин, нямаше нито едно, с което да поговориш истински. Еристон и Етания го обичаха по своему, но сега, към края на опеката си, те бяха доволни, че го оставят сам да изгради свои собствени забавления и живот. През последните години, когато отклонението му от шаблона се проявяваше все по-ярко, той често усещаше обидата на родителите си. Не от него — това навярно би приел и би се опълчил срещу подобно отношение, — а просто от лошия късмет тъкмо те да бъдат избрани сред милионите граждани да го посрещнат преди двадесет години, когато излизаше от Дома на сътворението.
Двадесет години. Припомняше си първия миг и първите думи, които някога бе чул: „Добре дошъл, Алвин, аз съм Еристон, избран за твой баща. А това е Етания, твоята майка.“ Тогава думите не значеха нищо, но умът му ги бе съхранил с безупречна точност. Спомни си как погледна надолу, към тялото си; сега то бе израснало с един-два инча, но си оставаше почти същото, както в момента на раждането. Той беше дошъл на бял свят почти възрастен и ако се изключеше ръстът, щеше да остане непроменен дори след хиляда години, докато дойдеше времето да си иде.
Читать дальше