Артър Кларк: Градът и звездите

Десетина младежи плуваха в едно от езерцата и Алвин се спря да ги погледа. Познаваше по лице повечето от тях. За миг се изкуши да се включи в играта, но тайната, която носеше в сърцето си, отблъсна желанието му и той се задоволи с ролята на зрител.

По външен вид бе невъзможно да се каже кой от тези млади граждани е излязъл от Дома на сътворението само преди година и кой е живял в Диаспар наравно с Алвин. Имаше явни разлики в ръста и теглото, но те не зависеха от възрастта. Хората просто се раждаха такива. Наистина обикновено по-високите се оказваха и по-възрастни, но подобно правило важеше само при вековна разлика в годините.

Лицето разкриваше повече. Някои от новородените бяха по-високи от Алвин и все пак мигом ги издаваше чувството за незрялост, стъписано-смаяното изражение пред света, в който са попаднали. Странно бе да се помисли, че в главите им дремят недокоснати върволица от жизнени цикли, които скоро щяха да се пробудят. Завиждаше им, макар да не беше уверен дали е прав. Първият живот беше безценен дар и никога нямаше да се повтори. Чудесно е сякаш сред утринна прохлада да погледнеш живота за пръв път. Само да имаше други като него, с които да сподели мислите и чувствата си!

Физически той изглеждаше отлят в същия калъп, както и играещите във водата деца. Човешкото тяло не се бе променило през този милиард години, откакто съществуваха сградите на Диаспар, откакто основната схема бе замразена завинаги в Информационните хранилища на града. То обаче доста се различаваше от първичната си форма, макар че повечето промени бяха вътрешни и не можеха да се видят. Неведнъж през дългата си история Човек бе преустройвал сам себе си, за да премахне наследствените болести на плътта.

Вече не съществуваха такива безсмислени придатъци като нокти и зъби. Космите се разполагаха само върху главата, по цялото тяло нямаше и следа от тях. За човек от Сумрачните ери най-изненадваща навярно би била липсата на пъп. Тая загадка би поднесла богата храна на въображението му.Още от пръв поглед би го озадачила и трудността да различи мъжа от жената. Дори би се изкушил да допусне, че разлика вече не съществува — и би допуснал сериозна грешка. При подходящи условия който и да е мъж в Диаспар не даваше почва за съмнения в своята мъжественост. Просто сега някои органи биваха по-изкусно прикрити, когато нямаше нужда от тях; прибирането им в тялото до голяма степен усъвършенствуваше първоначалното неестетично и твърде рисковано решение на Природата.

Наистина размножаването вече не зависеше от тялото, толкова важен въпрос не можеше да се повери на хазартните игри, в които хромозоми заместват заровете. Но макар понятия като „зачатие“ и „раждане“ да бяха изчезнали дори като спомен, сексът оставаше. Още в древните времена размножаването не бе обхващало и един процент от половата активност. Изчезването на този единствен процент бе променило същността на човешкото общество и значението на думи като „баща“ и „майка“, ала желанието продължаваше да съществува, при все че задоволяването му вече нямаше по-важна цел, отколкото другите чувствени удоволствия.

Алвин остави връстниците си да играят и продължи към центъра на парка. Едва очертани пътеки криволичеха през ниските храсталаци и понякога се гмуркаха под големи, обрасли с лишеи скали. Между клоните на едно дърво плуваше малка многоъгълна машина, не по-едра от човешка глава. Никой не знаеше колко вида роботи съществуваха в Диаспар — те се държаха на почетно разстояние и вършеха работата си тъй дискретно, че наистина представляваха доста рядка гледка за жителите.

Теренът отново се издигаше, Алвин наближаваше хълмчето в центъра на парка, а следователно и на града. Препятствията и завоите намаляха и той ясно виждаше върха на хълма с простичкото здание върху него. Когато стигна до целта си, се беше запъхтял и с удоволствие се облегна на една от розовите колони, загледан назад, към изминатия път.

Има архитектурни форми, които не се променят никога, защото са достигнали до съвършенството. Храмостроителите на древните цивилизации спокойно биха могли да планират Гробницата на Ярлан Зей, макар че трудно биха си представили от какъв материал е изградена. Нямаше покрив, а единствената зала беше павирана с големи плочки, които само от пръв поглед напомняха естествен камък. През периоди, равни на цели геологически ери, човешките крака бяха кръстосвали този под, без да оставят следа по невъобразимо якия материал.