Любомир Николов - Последната врата

Тролът прихваща здраво скалата и я придръпва обратно на място. Сега преследвачите не могат да ви достигнат.

Обгръща ви мрак. Елфът отново запалва безплътното светещо кълбо между дланите си. Водени от тия бледи лъчи, вие тръгвате напред, но само след петдесетина крачки пещерата се разкланя на две. Единият проход слиза надолу, другият отива нагоре. Елфът настоява да вървите нагоре. Тролът, джуджето и таласъмът — надолу. Ако можеше да говори, маймуната навярно би предложила да вървите нагоре, защото подземието явно не й харесва. Накъде сега?

Нагоре — мини на 262.

Надолу — прехвърли се на 103.

В този последен миг през плътно стиснатите ти клепачи нахлува ослепителна светлина. Чуваш задавения вик на Тибур, после ръката му те изпуска. Не си мъртъв, вече не си и пленник. Какво се е случило?

Бавно отваряш очи. Тибур е изчезнал, само край нозете ти лежи купчина пепел с неясни човешки очертания. Смаяно свеждаш глава надолу и виждаш до четиримата си приятели… стария просяк. Но сега дрипите са изчезнали, а синият поглед в очите му е ясен и проницателен. Здравата старческа десница стиска дълъг жезъл, по който още танцуват малки мълнии.

— Кой си ти? — прошепва Гилмориен.

Старецът се разсмива весело и звънко.

— Не се ли досещаш? Не си ли чувал преданията на своя народ? Аз съм един от онези малцина, които още бродят по света, за да съхранят поне отчасти вълшебството и красотата. Не знам дали ще успеем, но поне вършим каквото можем.

— А… Тибур? — едва изговаряш ти.

Гласът на стареца става твърд.

— Той вече не беше човек. Черната сила се бе загнездила в сърцето му и щеше да расте ден след ден. В такива случаи има само едно решение, колкото и неприятно да е то — пречистващият огън.

Старецът ви оглежда един по един и отново се усмихва.

— А сега искам да разберете най-важното. Целта ви не беше да откриете Последната врата. Всеки глупак може да я открие, стига да търси дълго и упорито. Но вие сторихте нещо много повече. Отворихте я, а тя не се отваря нито със сила, нито с магия. Нужно е просто да имаш чисто сърце и да си готов за саможертва. Това е всичко. Вижте!

Жезълът се насочва нагоре. Извръщаш глава и ахваш от изненада. В скалата зад тебе се е отворила истинска врата към един друг свят. Свят почти като твоя. Има само една разлика: всичко в него — реки, горички, полета, небе, треви — е неописуемо красиво и чисто.

— Вие ще живеете там — тихо добавя вълшебникът. — Гилмориен… Арнир… Банун… и ти, Шургуп. Ще бъдеш първият таласъм във вълшебния свят.

Настава тишина. И изведнъж Шургуп трепва.

— Почакай, старче! Ти изреди четири имена. А ние сме петима!

Вълшебникът въздъхва и отправя към теб поглед, който сякаш прониква направо в душата ти.

— Така е, приятели мои. Радост и скръб вървят ръка за ръка в този свят. Съдбата ви събра за кратко, но тук пътищата ви отново се разделят. Често не ние избираме и не ние решаваме. Сбогувайте се сега. Не ще ви съветвам да не тъжите, защото мъката по приятел е благословено чувство. Просто се запомнете с добро и знайте, че заедно извършихте велико дело.

По бузата ти бавно се стича сълза. Не искаш да се разделяш със своите приятели, ала разбираш, че пътищата ви тръгват в различни посоки.

Мини на 283.

Очите на таласъма припламват като раздухани въглени.

— Високомерни твари! — пискливо се провиква той. — Какво сме сторили, та да ни дарявате само с презрение? Нима е наша вина, че сме грозни? Нима сме виновни, че предпочитаме да бродим нощем, защото слънчевата светлина ни измъчва? Името ми е Шургуп и това е последното, което ще чуете от мен. Край! Повече няма да търпя злобните ви подигравки! Дружбата ни беше дотук!

Опитваш се да го успокоиш, но разгневеният таласъм не желае да слуша. Съпроводен от маймуната, той напуска поляната и изчезва между брезите.

— Много му здраве… — сърдито промърморва джуджето.

И в този момент иззад дърветата долита свиреп вик:

— Ето единия! Другите трябва да са в горичката! Напред!

По гърба ти пробягват ледени тръпки, защото разпознаваш гласа на Тибур.

Мини на 106.

На път към изхода от шатъра минаваш край двама разговарящи мъже. Разпознаваш Тибур и собственика на цирка. Двамата са обърнати с гръб към теб и ти неволно чуваш част от разговора им.

— Как така ще си тръгваме? — възкликва ловецът на тролове. — Нали имаме още едно представление!

— Чудо голямо, някакво си въшливо представление! — отвръща собственикът. — Знаеш ли къде сме канени? В княжеския дворец, драги! Пред самия княз! Още утре събираме багажа и…