Любомир Николов - По стената

Малкият Рим-Тим-Тука бавно изпълзя от хралупата, приклекна на задни лапи и като скръсти предните върху бялото си коремче, лениво примижа срещу слънцето. Вече бе късно утро и нощният студ отдавна бе изчезнал, оставаше само приятната зелена прохлада под плътната плетеница на листата. По-късно и тя щеше да отстъпи място ни обедния зной. Но макар и не особено паметлив, Рим-Тим-Тука си спомняше за студа. След кратко и изключително интензивно мислене, той стигна до извода, че за всичко е виновен пухът в хралупата му. Не беше сменян от незапомнени времена (може би вече две или три седмици). За толкова време и най-добрата постилка престава да топли.

Зверчето удовлетворено поклати глава, приглади с лапка мустачките си и продължи да мисли. Този път нещата бяха ясни. Само след няколко минути Рим-Тим-Тука избра най-правилното решение: щом постилката е остаряла, значи трябва да се смени.

Да, днес явно щеше да бъде ден за работа. Изпълнен с бодрост, Рим-Тим-Тука завъртя глава. Всъщност нямаше нужда да се оглежда, и без това познаваше околностите достатъчно добре. Но малко предпазливост никога не е излишна. Пък и не се знаеше кога можеха да му хрумнат добри идеи. Ето, сега например. Комбинацията, която измисли само за миг, граничеше с гениалност. Пътят до пухените треви не беше голям, но ако го удължеше с един мъничък завой надясно, щеше да мине покрай ягодовите гъсталаци. Какво по-хубаво от една добра закуска, преди сериозната работа?

Докато се спускаше надолу по грапавата кора, късата му опашчица трепереше от възторг. Отдавна не бе уреждал нещата толкова хубаво. Още една гениална идея — и денят щеше да остане незабравим поне за цял месец.

В подножието на дървото зверчето седна върху един дебел корен и се поколеба каква походка да избере. Движението на четири крака би било по-бързо, но някак не подхождаше на тържествен ден като днешния. И Рим-Тим-Тука, изпънат в целия си десетсантиметров ръст, гордо затопурка напред.

Високите треви и папрати, израсли върху старата шума, го обгърнаха от двете страни. Пътечката между тях беше идеално права (Рим-Тим-Тука не обичаше да си хаби силите за криволици) и още оттук се виждаше как в далечината, сред зеления сумрак, мътно проблясват тежките, червени ягоди. Мисълта за сочните плодове го накара да се устреми напред с почти неприлична прибързаност.

До ягодовите гъсталаци оставаха само десетина крачки, когато изведнъж се случи едно от ония фатални събития, които могат да съсипят и най-чудесния ден. Плодовете се люшнаха, овалните гланцови листа се размърдаха и над тях изникна главата на един стар враг — наглия Жълтоклюн.

За минута или две Рим-Тим-Тука остана на място, вцепенен от подобно нахалство. Открай време бе смятал гъсталаците за своя лична и неприкосновена собственост, а ето че вредната птица нахлуваше в пределите им, без дори да се осведоми дали няма да смути някого.

Навел глава настрани, Жълтоклюн наблюдаваше внимателно собственика на терена и жълтите кръгове около черните му очи леко потрепваха, сякаш се надсмиваше над свещените териториални права. Рим-Тим-Тука усети как козината му бавно настръхва от жажда за мъст. Досега бе прощавал много неща — и набезите към любимите му тревни семена, и подигравателните подсвирквания край хралупата рано сутрин, когато се спи толкова сладко, и дори явните намерения да бъде изпъден от същата тази хралупа, за да я предостави за гнездо на Жълтоклюн. Но сега чашата на търпението преливаше.

— Рим-рим-тим! — яростно изцвърча зверчето.

Черната птица презрително му обърна гръб и бавно закрачи сред ягодите, кълвейки тук-там най-зрелите плодове. Е, добре, щом искаше война, щеше да си получи заслуженото възмездие.

Запъхтян от възмущение, Рим-Тим-Тука започна да се катери по най-близкия кристален храст. Ноктите му се плъзгаха по стъкленистата кора, загрубелите му задни лапки едва се удържаха върху коварно гладките клончета, ала праведният гняв го тласкаше все по-нагоре и по-нагоре — там, където блестяха във всички цветове на дъгата кристалните плодове.

Първият плод, който достигна, му се стори прекалено дребен. Следващият, две разклонения по-нагоре, също не ставаше за работа — при всичките си усилия не би успял да го повдигне. Зверчето изпълзя още малко и откри тъкмо това, което му трябваше. Облегна се удобно на стъблото, прегърна с лапки кристалната топка и внимателно дръпна назад. С тих, ясен звън плодът се откърти и едва не повлече животинчето надолу.