Любомир Николов - По стената

Кристалната топка го бе увлякла дотолкова, че човекът забравяше тревогите си. Чувстваше се като дете, получило нова играчка. Постепенно овладяваше изкуството да борави с вълшебния кристал и като го въртеше пред очите си, проследи перипетиите на малкото сражение, което се разиграваше сред ягодите.

Внезапно в сферата се появи човешка фигура. Отначало той не разбра какво е това и едва след няколко секунди осъзна, че вижда собственото си събуждане. Всичко се повтаряше — излизането от пухения храст, навеждането над потока, оформянето на примитивна дреха…

Кристалният плод показваше миналото!

Той внимателно остави прозрачната топка под храста и огледа другите. Някои бяха черни, но когато се привеждаше към тях, различаваше във вътрешността им бледа лунна светлина и тъмните силуети на дърветата. Той откъсна една от черните сфери, помъчи се да разгледа по-добре нощната картина…

— Борис Дечев!

Човекът изтърва топката и рязко се обърна.

— Борис Дечев, къде сте? — Мощният глас долиташе иззад короните на дърветата. — Чувате ли ни?

Той стоеше неподвижно и думите кънтяха в главата му. Борис Дечев! Това беше неговото име.

— Борис Дечев, вие сте болен! Търсим ви! — В гласа имаше непривичен, мек акцент. — Ако ни чувате, обадете се!

През листата на едно от дърветата се промъкна надолу прозрачен овал с размерите на топка за ръгби. По гладката му повърхност пробягваха ярки разноцветни петна и в такт с движението им гърмяха думите:

— Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ! Ако чувате този глас, насочете се към него. Ще ви бъде оказана незабавна помощ!

Силата на собствената му реакция го изненада. С бързо навеждане той грабна кристалния плод и го запрати към овала. Пъстрият предмет се пукна като сапунен мехур, в същото време гласът замлъкна на средата на изречението.

Сам не знаеше защо направи това. Страхът, безотчетният страх го накара да се обърне и бързо, почти тичешком да се отдалечи от поляната. Боеше се, че „те“ (кои „те“?) ще открият какво се е случило с техния апарат. Трябваше по-бързо да напусне опасното място.

Дърветата наоколо наистина се разреждаха, но все още недостатъчно, за да може да види какво има отвъд тях. Билото се стесняваше, стръмните склонове от двете страни идваха по-близо. Лекият наклон напред улесняваше бягството му. Това трябваше да е верният път, който да го изведе от планината. Лекият, хладен вятър, подухващ насреща му, потвърждаваше догадките — несъмнено се намираше в някаква планинска верига. Само на голяма височина въздухът е така свеж и вятърът така пронизващ.

На два пъти отдясно се мярнаха разклонения на билото, но Борис предпочете да продължи напред. Беше толкова уверен в успеха, че първото разкъсване на зелената завеса го порази като удар.

Пред него имаше само синьо небе!

Задъхан изтича напред и спря на стръмния склон, без да вярва на очите си.

Наистина се намираше високо, на два-три километра над земята. Но това беше единственото му вярно предположение.

Затвори очи, притисна ги с юмруци, докато в клепачите му заплуваха пастелни петна, и отново погледна напред. Не, нищо не се бе променило. Небето все така изпълваше половината свят и далече на хоризонта се сливаше със зеленикавото огледало на морето. Обедното слънце покриваше водната повърхност с безброй ослепителни искри. По-близо дълги бели вълни се носеха към брега и се разбиваха в широките пясъчни плажове.

Плажовете бяха единствената открита ивица земя. Всичко останало, докъдето стигаше погледът, беше покрито с плътна зеленина и дори от такава височина можеше да се разбере, че това са вековни гори, каквито някога са покривали цяла Европа. Сама по себе си гледката би била поразителна, ала имаше нещо, което я правеше потресаваща.

Дърветата!

Не, не вековните дъбове спираха дъха на смаяния зрител. Те изглеждаха като тревички в сянката на титаничните Дървета, забили чудовищните си клони на много километри в небето. Борис неволно потрепери. Чувстваше се като пигмей пред тези колоси на живата природа. Съзнанието му отказваше да приеме реалността им, мъчеше се да изкриви перспективата, но истината не можеше да се промени. Разхвърляни нарядко сред гористата равнина растяха подобни на кедри Дървета с широки корони, с огромни дънери, достигащи в основата си може би повече от километър дебелина. Денят беше ослепително ясен, безоблачен и Борис можеше да различи върховете им, покрити от белотата на вечните снегове. Клоните на дърветата се разперваха като планини, издигнати по чудо над земята, и също като планини бяха обрасли с гори.