Любомир Николов: По стената

Той отново сведе поглед и неочаквано изпита смущение от голотата си. Смешно бе, но нищо не можеше да направи с това упорито чувство — усещаше се неудобно, застанал гол сред гората, и тази елементарна човешка условност се оказваше по-силна дори от страха. Бързо се върна към пухения храст и опита да откъсне парче от него. Отначало това не му се удаваше — в пръстите му оставаха само дребни, въздушно леки облачета. Трябваше да зарови ръце по-дълбоко, за да усети, че има някаква вътрешна структура от фини нишки. След няколко неуспешни опита най-сетне откъсна почти една четвърт от храста и търпеливо изскуба дълбока дупка в пуха, докато се оформи някакво подобие на торба с отвори за главата и ръцете. Импровизираната дреха обви тялото му с меко гъделичкане. Не усещаше тежестта й, нямаше го привичното притискане на плата, но поне на вид беше облечен, макар да изглеждаше доста нелепо — тумбеста мъглива топка със стърчащи от нея глава, ръце и крака.

Заниманието бе прогонило тревогата, но слабостта оставаше. Слабост от глад — подсказаха му спазмите в стомаха. Чувстваше се така, сякаш от няколко дни не бе слагал нищо в уста. Засега му помагаше това, че преди малко бе станал от сън, но разбираше, че ако не хапне нещо, скоро ще изгуби сили. Той се огледа. Прозрачните топки, увиснали по клоните на лъскавите храсти, не изглеждаха особено апетитни. Навярно бяха пълни с вода. Пухените облаци изобщо нямаха плодове. Оставаха едрите червени ягоди, които проблясваха сред тревата. Човекът откъсна една от тях и се поколеба. Изглеждаше съвсем обикновена градинска ягода, с лъскава кожичка, дребни жълти семена и черни реснички край тях. От едната страна беше разкъсана, като накълвана от птица, и това разсея съмненията му. В паметта му изплуваха думи, произнесени кой знае от кого: „Старайте се да не използвате за храна непознати плодове и растения. Ако е наложително, предпочитайте тези, които са нахапани от животни или птици.“

Захапа ягодата предпазливо, готов всеки момент да я изплюе. Но вкусът се оказа сладък и свеж. Смути го само ароматът — въпреки външния си вид плодът миришеше по-скоро на мандарина, отколкото на ягода.

Вдигна рамене и се наведе над ягодите. Тук те растяха гъсто една до друга, като засадени в леха с неправилна форма. Бързо набра пълна шепа, изправи се и отново се огледа наоколо.

Не можеше да бъде сигурен, но изглеждаше, че в една от посоките гората постепенно се сгъстява. Ако не го подвеждаше причудливата игра на светлината, това означаваше, че се намира не много далече от открито пространство в другите три посоки. Оставаше да реши накъде да тръгне. При нормални обстоятелства би избрал пътя към полето — там можеше да се ориентира много по-лесно. И в същото време усещаше непреодолимо желание да остане под прикритието на дърветата.

Какво означаваше всичко това? Дъвчейки машинално ягодите, той се помъчи да си припомни как е попаднал тук.

И откри, че няма памет.

Никога през живота си не бе изпитвал толкова странно чувство. Сякаш някакъв естествен декор в черепа му бе изчезнал и въпросите, които си задаваше, безпрепятствено се плъзгаха през съзнанието, после затихваха в очакване на отговор, ала отговор нямаше. Вместо него в съзнанието му цареше пълно мълчание и тази празнота някак необикновено засилваше зрителните възприятия. Очите му свободно се плъзгаха от дърво на дърво, обхващаха с удивителна яркост зеленината на листата, блясъка на кристалните плодове, меките слънчеви лъчи. Образът на гората попиваше като вода в сухия пясък на паметта му, където би трябвало да има безброй неща, ала нямаше нищо друго освен страшния спомен, към който не желаеше да се връща.

Обля го вълна от отчаяна безпомощност. Какво може да направи човек, който не помни нищо, който не знае дори собственото си име? Какво друго, освен да се довери на импулсите си и да се надява, че не греши. А може би не беше чак толкова страшно. Нещо му подсказваше, че е способен да преживее в тази гора, че някога е попадал в далеч по-трудни условия, като подготовка за…

Той сбърка. Началото на спомена го подведе, човекът напрегна паметта си прекалено прибързано — и всичко се разсея, не остана нищо освен кухата дума. Подготовка… подготовка… подготовка… Подготовка за какво? Не знаеше, но все пак имаше нещо успокояващо в мисълта, че е бил подготвен за трудни моменти.

Названието изникна само — амнезия. Ръката му неволно се надигна и докосна грубия белег на челото. Амнезия… Загуба на паметта… Може да възникне като резултат от сериозни мозъчни травми…