Любомир Николов: По стената

Намираше се в центъра на безформен бледосив облак, навярно особен вид храст. Още няколко подобни храста се полюшваха наблизо под лекия ветрец като безтегловни купчини сапунена пяна. Наоколо се издигаха дебелите, грапави стволове на вековни дървета, чиито корони се сливаха високо горе в полупрозрачен зелен свод. Земята беше покрита с плътен килим от трева, изпъстрен тук-там с ярките петна на ягодите и големя бели цветя, напомнящи лилии. Над чашките деловито кръжаха едри мъхнати насекоми, би казал пчели, ако не бяха размерите им — топчестите жълто-кафяви коремчета достигаха големината на орех.

Първото, което го порази, бе чувството за подреденост. Гората растеше свободно и все пак всичко изглеждаше грижливо оформено, като в гигантски парк. Дърветата бяха почти еднакво високи, с изключение на отделни млади издънки. Храстите растяха нарядко — ако наистина можеше да нарече храсти тези пухени облаци или странните стъкленисти структури, натежали от сияйни кристални топки. Тревата също беше еднакво висока навсякъде, сякаш грижливо подрязана. Малък поток лъкатушеше сред дърветата, проблясвайки под редките слънчеви лъчи, долетели през пролуките между листата. Картината изглеждаше мирна, позната… и все пак човекът усещаше, че нещо не е наред.

Високо горе нещо зацвърча и за секунда между клоните се мярна някакво животно. Сетне листата отново го скриха, но тренираният поглед на мъжа запази мимолетния образ — неголямо същество с пухкава жълто-черна козина, широки ципести криле и дълга тънка опашка с червеникаво пискюлче накрая.

Човекът изтръпна и неволно сви рамене от нахлулата в гърдите му тревога. Защо му се струваше толкова непознато това животно? И тези храсти…

Като се олюляваше върху несигурната опора, той излезе от пухения облак. Прохладната трева приятно погали босите му крака. С няколко крачки човекът се приближи към потока, загреба шепа вода и жадно отпи. Водата беше студена и бистра — по дъното на потока имаше само чист пясък и обли бели камъчета. Наведе се още веднъж и внезапно там, където падаше сянката на тревите, от водното огледало го погледна бледо, измъчено лице с дълбоко хлътнали очи, с неравно прорасла черна четина по брадата и с дълъг червеникав белег, пресичащ косо челото.

Отскочи назад като ударен и тихият вик на ужас избълбука безпомощно в гърлото му. Бе познал лицето си, но не успя да си зададе нито един въпрос, защото в съзнанието му със страхотна сила избухна първият спомен.

Мрак.

Болка.

Притъпените чувства изведнъж се събуждат и цялото му тяло се сгърчва от изгарянето на непоносимо мъчение. Отваря очи несъзнателно, просто от спазматично свиване на всички мускули — от пръстите до лицето. Тялото му се извива като в титаничен гърч, главата му се отмята назад и той вижда част от помещението, в което се намира — ярко осветена сводеста зала, изпълнена с тънки сребристи нишки, които се извиват като живи. Над проснатото му тяло са се привели две или три същества. Гледани отдолу, те му се струват огромни. От техните мъхести, пулсиращи тела излизат безброй израстъци и пипала, някои дебели, други тънки като косъм и той усеща как всички те се впиват в плътта му, безмилостно разкъсват, проникват все по-дълбоко. Само миг от това огнено страдание е достатъчен, за да бликнат от очите му сълзи, и той иска да се помоли безпомощно, като дете да спрат, но внезапно вижда най-страшното — карикатурните човешки лица, вмъкнати в очертанията на чудовищните паяци. „Също като в картина на Бош“ — минава през съзнанието му странно спокойна мисъл, сетне метлата на ужаса я отхвърля и гърлото му се напряга до скъсване във вик, долетял от милионнолетните дълбини на инстинкта — крясък на разкъсвано животно. Сетне всичко изчезва.

Споменът за изтезанието го разтърси, стегна вътрешностите му на възел и той безпомощно се отпусна на колене във високата трева. С мъчителни спазми празният му стомах изхвърли смес от вода и жлъчка. За малко човекът остана неподвижен, като замаян от шока, след това отново се наведе над потока и изплакна уста от горчивия вкус. Стана му по-леко. Краката му още трепереха, но успя да се изправи и да огледа тялото си.

Белезите го покриваха навсякъде — груби червени бразди с неправилно сраснали краища. Те пресичаха широките му мускулести гърди, преплитаха се по корема, изпъстряха бедрата му. Не можеше да се погледне отзад, но като изви ръка, напипа по гърба си същите следи, като че глутница хищници бе опитала да го разкъса от всички страни.