Любомир Николов: Къртицата

Това е втората книга на Любомир Николов и въпреки това неговият истински дебют. Романът „Съдът на поколенията“ (1978 година), написан заедно с Георги Георгиев, беше по-скоро генерална репетиция — тогава читателят не разбра как да раздели справедливо вината за неоправданите надежди между двамата автори. Сега обещанието отпреди години е изпълнено.

Един разум се бори с наложеното му несъвършенство, за да измине дългия и мъчителен път от мрака към светлината, от долния към горния свят. Това е като че ли модерна проекция на неуморимия Анаксагоров „нус“ (ум), който съединява несъединимото и разделя неразделимото, за да завърти великолепния вечен двигател, тласкащ ни към съвършенството. Къртицата изкачва четирите стъпала нагоре, към точката на проблясъка, със самочувствието на Прометей и става тънката нишка, съединила двете сфери с натрупан в тях заряд от несправедливости и огорчения.

Любомир Николов ни предлага един приключенски роман, но онзи, който вижда само това, е прочел книгата наполовина. Зад непрекъснатото преместване в пространството и времето, зад острата колизия, зад схватките, зад задъханото надбягване по страниците в действителност има трудна и завидна човешка съдба: блясъкът на бунтовника, огнената траектория на метежника, самоизгарянето на размирника и накрая — респектиращият подвиг на революционера. Този образ на „галактичен“ борец за справедливост е всъщност класическият образ на Факлоносеца, но открит в друга среда и оразмерен с други мащаби.

Нашата фантастика е бедна на имена, но не и на произведения. Упоритостта, с която Николов обработва нивата на фантастиката, дава надежди. Ценното е, че той е тръгнал по традиционната линия на нашата научна фантастика: да се търси хуманитарното, а не технологичното лице на бъдещето, социалните му подварианти, нравствено-етичните му стойности.

По едно съмнително като етика правило, в предговорите към дебютните книги великодушното потупване по рамото и скептицизмът са старателно и предпазливо дозирани. Любомир Николов няма нужда от евтини съвети и меценатски наставления. Той работи. Той пише и е щастлив, когато пише. За един млад автор това е най-необходимото: да го оставят настойниците на мира, за да пише. Тогава ще докаже какво може и какво не може.

Ние всички сме в очакване.

Агоп Мелконян

Тунелът се спускаше надолу и това улесняваше придвижването. Загрубелите мощни лапи равномерно се закачаха за грапавите стени, мускулите се напрягаха и удълженото космато тяло бързо слизаше към дълбините на земята. Зад гърба му с тих шум се сипеше суха пръст, откъртена от ниския таван. Въпреки дебелата козина, коремът му усещаше всяка бучка, всяко камъче, по което се влачеше. Разбира се, не можеше да очаква идеален път в това разклонение, близо до повърхността, но все пак беше странно, че такъв удобен маршрут е изоставен.

Позна мястото едва когато направи завой около голямата скала и наклонът намаля. Беше минавал оттук отдавна, още в първите дни на работата си. Сега знаеше защо тунелът е изоставен. Можеше да прокопае ход към най-близкия коридор или, което беше по-просто, да разшири дупката, за да направи завой назад. Но не му се искаше. Връщането означаваше загуба на време с всички произтичащи от това последици. Докато стигнеше до Централния тунел, другите вече щяха да бъдат долу и да заемат най-добрите работни места, а за него пак щяха да останат скалите, между които трябва с часове да си пробива път.

Напред коридорът се стесняваше. Сега едва имаше достатъчно място да разпери лапите си и за всяко движение трябваше да разгребва спечената пръст, при което се удряше с лакти по муцуната. За щастие това не трая дълго. Скоро стените станаха влажни и меки. От тавана прокапа вода и на тънки струйки се плъзна по гърба му. Подът се покри с кал. Изцапаната козина бързо престана да го защищава от водата и той усети, че трепери от студ.

Не трябваше да бърза. Лепкавата глина изчезна, обкръжиха го мокри, остри камъни, между които едва можеше да се провре. Внимателно, без излишни движения, той се повлече под надвисналите скали. Тук беше едно от най-опасните места. Нагоре се издигаше отвесна пукнатина, запълнена с камъни, и всяко непредпазливо помръдване бе достатъчно, за да наруши нестабилното им равновесие.

Високо горе се раздаде пукот. Скалите заскърцаха и няколко камъка с оглушително тракане се затъркаляха надолу. Прилепен към пода, той застина в очакване на срутването. Да бяга беше безполезно: имаше доста път преди да стигне до края на пукнатината.