Този път щастието беше на негова страна. Широка надлъжна пукнатина разсичаше парчето на две. Той заби нокти в цепнатината, напъна с всички сили и половината тежко падна до него.
Това беше всичко, което искаше. Сега можеше да не бърза. Отново си почина, след това повдигна тежкия каменен къс и нахлузи чувала върху него. Хвана товара със задните си лапи, ловко се вмъкна в прясно прокопания тунел и запълзя напред.
Внезапно някъде съвсем наблизо нещо помръдна. Бързия спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен далечният шум на другите, които копаеха. Тогава той предпазливо протегна лапа напред и опипа пода. Загрубелите му пръсти докоснаха дребно пухкаво телце. Беше едно от подземните животинчета. То лежеше омаломощено и нямаше сили да побегне.
За Бързия това беше изненада. Зверчетата никога не слизаха толкова дълбоко. Тези места бяха опасни за тях и те инстинктивно ги отбягваха. От близостта на рудата ставаха вяли, тромави, бързо губеха сили и умираха. Само преследването на някой подземен хищник можеше да ги принуди да се спуснат към опасните дълбочини, където ги чакаше сигурна смърт. Навярно така беше станало и сега.
Бързия пролази над животинчето и със задната си лапа го пъхна в чувала. Не беше гладен, но можеше да нахрани някого.
Когато излезе в Централния тунел, работата кипеше. От десетките нови отклонения се чуваше шумът на лапите, разгребващи глина и скални отломъци. Онези, които нямаха късмет, дружно копаеха продължението на тунела. Вече бяха напреднали с няколко телесни дължини. Всеки път, когато в глината се появяваше парче руда, съгласието им се изгубваше и те с удари си оспорваха правото да го приберат. Но скоро минералът изчезваше в нечий чувал и общата работа започваше отново.
Най-отзад тромаво се въртеше някой. За него нямаше място дори и тук. Вместо да копае, той ровеше из отхвърлената глина и с жално сумтене прибираше най-дребните парченца, останали незабелязани от другите. Разбира се, това не можеше да бъде никой друг, освен Гладния. И този път той щеше да се върне без руда, а после дълго щеше да скимти от болка в почти празния стомах.
Бързия пропълзя до него и опипа чувала му. Както очакваше, вътре нямаше почти нищо. Но Гладния се изплаши за няколкото жалки камъчета, дръпна чувала и отчаяно просъска:
— Мое!
Едновременно развеселен и обиден, Бързия го тупна по гърба.
— Ела. Пълен чувал.
Гладния веднага забрави за уплахата и доверчиво запълзя след него. Бързия почти насила го напъха в своето разклонение, просна се наблизо и зачака.
Не знаеше защо постъпи така. Би могъл да остави рудата на същото място. Имаше шансове следващия път пак да пристигне пръв и без никакви усилия да си осигури почивка за цялото работно време. Не можеше да очаква в замяна помощ някога, когато сам остане без добив. Гладния никога не намираше руда. Затова редовно оставаше без храна.
Най-после Гладния тромаво се измъкна от разклонението. Тежкият чувал се влачеше зад него. Без да приказва, Бързия го побутна и двамата се насочиха нагоре по спиралата на Централния тунел.
Към средата на пътя Бързия спря и изчака другия да го настигне.
— Ела.
— Къде? — озадачено изсъска Гладния.
— Топлото място.
Казаното беше достатъчно. Всички познаваха Топлото място. Когато имаха щастието бързо да напълнят чувалите си, те отиваха да почиват там, докато прозвучи сигналът за връщане. Гладния обаче само беше чувал за това. На него никога не му оставаше време за почивка. Той опипа чувала, като че се боеше да не му го открадне някой и запита:
— Къде Топлото място?
— Ела — повтори Бързия и се вмъкна в едно от разклоненията.
Можеше да се ориентира безпогрешно в лабиринта от преплетени коридори. По-често от всички други свършваше работата си преждевременно и тогава идваше тук, за да потъне отново в безкрайните си странни мисли.
Наоколо ставаше по-топло. Коридорът се разшири и се превърна в голяма пещера, издълбана толкова отдавна, че никой не помнеше това. Тук наблизо минаваше горещ подземен поток и водите му сгряваха глината и скалите.
Сумтейки от щастие, Гладния пропълзя в самото дъно на пещерата и легна върху един горещ камък. Беше толкова благодарен, че вечният му страх изчезна и той пусна чувала от лапата си. Бързия се настани в средата на просторната зала, където топлината не беше чак толкова силна и можеше спокойно да се диша.
— Добре — радостно каза Гладния. — Бързия добре. Аз болки в лапите. Винаги болки. Сега не болки. Добре.
Читать дальше