Любомир Николов - Къртицата

Скалите почти свършиха. Той с облекчение се вмъкваше в глинестия тунел, когато изведнъж усети, че чувалът, който мъкнеше с едната задна лапа, се е закачил за нещо.

В теснотата на тунела не можеше да се обърне, за да го откачи. Опита да си помогне с другата задна лапа, но не можа да достигне мястото, където се беше заклещил грубият плат. Дръпна леко. Нищо. Разсърден, той опъна по-силно и чувалът се освободи, като отмести шумно някакъв камък.

Този път разместването беше окончателно. Скалите с трясък рухнаха надолу и затрупаха тесния ход. Изплашен, но без да изпуска чувала, той бързо се отдалечи от опасното място. Сега вече можеше да не се страхува, но малко предпазливост все пак не беше излишна.

От някаква дупка в стената на тунела с писък изскочи дребно зверче. Ужасено от шума, то се мяташе между стените и не знаеше накъде да побегне. С един удар на лапата той го смачка, пъхна го в устата си и продължи да пълзи, дъвчейки в движение. Някога, в началото на работата си тук, мислеше, че не ще може да преодолее необяснимото си отвращение от суровото месо. По-късно свикна, както всички други, да не пропуска случаите за извънредна закуска. Времето за храна беше далеч, а и не се знаеше какъв ще бъде добивът.

Разклонението свършваше. Със силно движение на лапите той изскочи в Централния тунел и меко падна върху нечий космат гръб. Пострадалият изписка от болка и злобно просъска:

— Горните!

По неясното съскане позна, че е паднал върху Беззъбия. Нямаше време за извинения, пък и изобщо не съществуваха думи за това. Двамата продължиха да пълзят един до друг, като се закачаха от време на време с лапи.

— Горните! — още веднъж просъска Беззъбия.

Това беше ругатня, единствената ругатня в оскъдния им език. Напомнянето за Горните означаваше, че има кой да отмъсти за всичко. Това едва ли беше така, защото свръхестествените същества от горния край на Централния тунел никога не се намесваха в дребните караници. Мнозина дори се съмняваха в съществуването им. И все пак Горни имаше. Нали те прибираха рудата, те даваха храната и горчивото нещо. И пак те забраняваха езика.

Никой не знаеше защо Горните забраняваха да се разговаря. И въобще не беше сигурно има ли такава забрана. Може би съществуваше и друго обяснение. Факт беше само това, че най-бъбривите изчезваха и никога вече не се завръщаха. Някои смятаха, че Горните чуват всичко, което става в тунелите, други твърдяха, че има доносници, които се срещат с господарите и им разказват за нарушенията. Дори и така да беше, предателите грижливо пазеха тайната си, защото освен неясните слухове за Горните не се знаеше нищо повече.

„Но какво лошо има в това, че говорим?“ — помисли той.

Често си задаваше този въпрос и не можеше да отговори. Езикът им беше невероятно беден. Използуваха не повече от стотина-двеста съскащи думи, за да споделят помежду си подробности, отнасящи се най-често до работата, храната и горчивото нещо. Не можеха да си позволят словесни излишества — нито имаха достатъчно думи, нито мислите им се простираха толкова широко. Дори да впрегнеше целия си езиков запас, той едва ли би могъл да разкаже за светлината, която бе видял в разклонението.

Единствените понятия, които се приближаваха до абстракциите, бяха прякорите. По една характерна черта можеше да се опише всеки от тях и това веднага извикваше в съзнанието на събеседника цялостен образ с всичките особености на тялото и характера. Беззъбия, Оскубания, Гладния, Силния, Безпръстия… Все познати, с определено поведение и типични мисли.

Той също имаше прякор. Наричаха го Бързия, заради вечната му припряност. Всички знаеха, че той обича да изпревари другите, да напълни чувала си и да се оттегли някъде на спокойствие. Не знаеха само това, че свит в някое разклонение, той отново потъва в мисли за загадката на света — този безкраен лабиринт от тунели.

Централният тунел се спускаше надолу по спирала. На всяка крачка в стените му се отваряха входове към отдавна изоставени разклонения. В тях не влизаше никой. Беше безполезно да се изследват — всичката руда там беше извадена преди много, много време. Само понякога, в края на работата, някой нещастник с празен чувал пролазваше из тесните ходове на лов за гризачи, за да не остане гладен.

Двамата с Беззъбия продължаваха бързо да пълзят по пода, излъскан от влаченето на безброй тела. Сега бяха начело и можеха да не се надпреварват, но духът на съперничеството ги обхващаше все по-силно и нито единият, нито другият искаше да отстъпи първенството на противника.