Любомир Николов: Къртицата

Няколко безкрайни секунди скалите пукаха и се разместваха. Една от тях тежко рухна зад него. Грапавият под се разтърси и ехото от грохота прокънтя в тесния тунел. Сетне зловещото съскане в пукнатината затихна. Настъпи пълна тишина.

Той продължаваше да лежи неподвижно, очаквайки ново разместване. Сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Но всичко си оставаше спокойно. Скалите отново бяха намерили своето нестабилно равновесие. Някъде отдалече едва долиташе шумът на сипещи се камъчета и песъчинки.

Сега трябваше бързо и внимателно да се измъкне от опасното място. Ала вместо да пълзи напред, той продължаваше да лежи и дори не обръщаше внимание на водата, която се просмукваше под козината му. С него отново ставаше нещо странно.

В своята работа той използуваше всичките си сетива. Осезанието му помагаше да разбере какъв е тунелът, по който се движи: дали е стар, или нов, дали се употребява, или е изоставен, има ли наблизо опасни подпочвени води. Слухът го предупреждаваше за заплахата от срутване, за близостта на нему подобните и най-вече за това, че е даден сигналът за връщане. По вкус можеше да определя различните минерали и състава на пръстта. Един друг усет, разпръснат като осезанието по цялото тяло, му подсказваше близостта на търсената руда. И накрая, последно по полза, идваше обонянието. То го предупреждаваше, когато в тунела се появяваше отровен газ, но това се случваше много рядко. Освен това ноздрите му можеха да уловят миризмата на малките вкусни гризачи, които понякога се срещаха в подземните коридори.

Сега обаче в него се събуждаше едно ново, почти непознато усещане. Без да протяга лапа, без изобщо да се движи, той можеше да разбере, че тунелът напред става по-широк, че камъните там са сухи и не надвисват толкова ниско. В мозъка му, привикнал към вечен мрак, внезапно се появяваше нова, неизмеримо по-богата картина за всичко, което го обкръжаваше.

Опита се да разбере как става това. Струваше му се, че целият тунел прониква в мозъка му през някакъв отвор, разположен над муцуната. Повдигна лапа пред себе си и видя загрубелите пръсти, покрити с бучки земя, нащърбените корави нокти и сплъстената кална козина. Докосна муцуната си. Напипа две гладки, изпъкнали топчета, покрити с тънка кожа. Това ли беше новото сетиво? Отдръпна лапата, но отново го обграждаше тъмнина. Изплашен, той се напрегна и пак видя неясната светлина, процеждаща се през пукнатината. Разбра, че тънката кожа над двете топчета се е вдигнала.

Заинтригуван от откритието, той няколко пъти отвори и затвори очи. Беше чудесно да вижда тунела пред себе си, без да се осланя единствено на осезанието. Новото сетиво го освобождаваше от вечната несигурност на тъмните коридори. Бледата сянка на някакъв отдавна изтрит спомен или само сън му подсказваше, че е имало време, когато именно това сетиво е играло главна роля в живота му. Но колкото и да напрягаше паметта си, той не можеше да разбере дали това е истина, или само спонтанно родена мечта.

Рязък звук го накара да трепне. Случайно откъртено камъче звънко затрака, падайки между скалите в пукнатината. Мислите се разпръснаха и той осъзна, че продължава да лежи на най-опасното място. Не само рискуваше, но и губеше ценно време. Трябваше да стигне долу между първите, за да участвува в разпределянето на най-добрите места. Потръпвайки от студ, той се повлече по камъните.

Отдавна беше свикнал да върши всичко автоматично. Докато пълзеше в тесния проход, можеше отново да мисли за откритието си. Мъгливата светлина отслабна, после съвсем изчезна, но у него остана споменът за нея. Какво беше това? Случайно явление или имаше места, където тунелите винаги са изпълнени с нещото, пораждащо картини? Не би могъл да каже. Някаква смътна увереност обаче го караше да вярва, че някога, много отдавна, още преди времето, от което започваха спомените му, той е живял именно в такива просторни и светли тунели. А може би това бяха само сънища.

Колкото и необикновено да беше това усещане, той не го изпитваше за първи път. И по-рано му се бе случвало да види неясна светлина сред вечния мрак на тунелите. Но тогава това беше само слабо сияние, което се излъчваше от някои минерали. Светещите камъни се срещаха рядко и не правеха особено впечатление. От всички камъни значение имаха само два вида: онези, които могат да се изсипят отгоре, и рудата, най-важният минерал.

Продължавайки да пълзи, той усети с гърба си, че горе, между скалите в пукнатината, има големи късове руда. Макар и привично, това също беше странно усещане. Сякаш от минерала се изцеждаха към него прави и тънки като косъмчета струйки топла вода. Да, там сигурно имаше богат добив, но само глупак би се опитал да размести камъните. Това означаваше неминуема гибел.