Любомир Николов: Къртицата

„Ревматизъм“ — помисли Бързия и изведнъж трепна. Отново! Отново в главата му се появяваха мисли, дошли сякаш от друг, безкрайно по-богат свят. Дори самото понятие „мисъл“ беше чуждо тук. В своя беден съскащ език те употребяваха словосъчетанието „нещо в главата“.

Дали и с другите беше така? Бързия изскърца със зъби от безсилие и се помъчи да стъкми въпроса:

— Ти неща в главата?

— Да — лаконично отвърна Гладния.

— Ти неща в главата може каже?

— Да.

— Какво?

— Аз — Горните пълен чувал. Горните — аз много храна, много горчиво нещо, не болки.

Бързия разочаровано изсумтя и млъкна, но след малко настоя:

— Не. Ти неща в главата не може каже — няма неща на устата?

— Не — изсъска Гладния. — Аз има неща в главата — има неща на устата. Винаги.

С последна надежда да получи интересен отговор, Бързия запита:

— Ти има неща в главата след работа, когато спи?

— Когато спи няма нищо в главата. Като празен тунел. Нищо не чува, нищо не усеща, нищо няма.

— Няма неща в главата от горчивото нещо?

— Аз никога няма горчивото нещо.

С това разговорът им приключи. Бързия се отпусна на пода, ядосан от своята разсеяност. Наистина бе забравил, че Гладния никога нямаше добър добив, а горчивото нещо се полагаше само като поощрение за пълен чувал. Нищо, този път нямаше да бъде така. И през време на следващата работа щеше да узнае дали и Гладния вижда същите неща, когато спи.

Сети се за животинчето. Отвори чувала и бръкна със задна лапа в него. Зверчето вече не помръдваше — близостта на рудата го беше убила.

— Яде — каза той и подхвърли дребното телце към Гладния.

В мрака се раздаде припряно, лакомо мляскане, хрущене на кости. Гладния не изпускаше от устата си нищо.

Бързия продължи да разсъждава. Все още се учудваше на постъпката си. В този суров свят нямаше място за чувства. Всеки мислеше само за себе си. И все пак той днес се отказа от лесния утрешен добив. Направи го… Защо? За полза? Изключено! Никой никога не би могъл да извлече полза от Гладния. За удоволствие тогава? Но какво удоволствие можеше да съществува в тунелите? Горчивото нещо? Да, но Гладния нямаше нищо общо с това. Пък и без да се подмилква пред когото и да било, Бързия редовно получаваше своята дажба. Друго удоволствие нямаше.

„Добро!“ — подсказа му онази част от съзнанието, която сякаш бе заградена с твърда стена и само понякога хвърляше отблясъци от загадъчни, непознати мисли и преживявания. Добро… Тази дума сега нямаше никакъв смисъл, но нещо сякаш му нашепваше, че има свят, в който именно това понятие е най-главното.

Какъв беше този свят? И тук Бързия отново стигаше до тъмната граница, която като с нож отрязваше предишното му съществуване. Имаше ли друг свят? Някои вярваха, че има. Но никой не знаеше какъв е той. Всеки си имаше собствено мнение за него. Според Оскубания всички отиват в другия свят, когато умрат от срутване, от задушаване, от удавяне в подземните води или просто от слабост. Там има много храна, много горчиво нещо, не трябва да се работи и всеки може да лежи на топло. Други твърдяха, че вторият свят е мястото, където се появява всеки. Там той е щастлив, но когато му дойде времето, трябва да слезе в тунелите. Тогава Горните изтриват паметта му и го изпращат тук. Това мнение изглеждаше по-убедително, защото от време на време в тунелите наистина се появяваха новаци. Те идваха винаги по едно и също време — в началото на работата. Не помнеха нищо, не знаеха нищо, освен това, че трябва да търсят руда, да пълнят чувала си с нея и да я влачат нагоре. Те дори не можеха да говорят. Много време трябваше да измине, преди да разберат смисъла на съскането, издавано от другите. После свикваха, опознаваха околните и неминуемо получаваха прякор, който играеше ролята на име.

Бързия добре си спомняше как самият той дойде в тунела. Преди този момент в паметта му нямаше нищо. Внезапно от небитието се появи усещането за твърдия под, на който лежеше. След това чу ехото от далечната работа. И накрая в съзнанието му изплуваха Законите: трябва да слиза надолу с празен чувал и да го пълни с минерала, който излъчва нещо подобно на топлина. При сигнал — завръщане горе. За пълен чувал — храна и горчиво нещо. За празен чувал — наказание.

Спомняше си първите дни на работата. Пълен мрак, безкрайно дълги тунели, дребни парчета руда, непрекъснато ровене из глината и тежки, космати тела, пълзящи наоколо. Не знаеше защо, но всичко това го ужасяваше. И още повече го ужасяваше неизбежната болка, която идваше, когато в края на работата връщаше почти празен чувал. Понякога му се искаше да избяга, но в съзнанието му изплуваше неизвестно как втълпеният Закон. За две бягства — смърт. За сваляне на гривната — смърт. И той продължаваше да работи. Не знаеше нищо, а и никой не можеше да му обясни, защото не разбираше свистящия говор на околните. Едва по-късно научи първите думи, а след тях и целия оскъден език.