Любомир Николов - По стената

Жълтоклюн продължаваше гордо да крачи из ягодите. Навярно вече мислеше с птичия си мозък, че е спечелил без бой. Рим-Тим-Тука зловещо скръцна със зъби и бавно издигна кристалния плод над главата си. Долу черният агресор се приближаваше, ето, вече беше под самия храст…

Забравил за несигурното си положение, Рим-Тим-Тука запокити с все сила прозрачната топка към своя враг.

Един проблясък от падащия кристал се отрази в окото на птицата. Жълтоклюн разпери криле, но не успя да отлети. Коравият плод го удари в основата на лявото крило.

— Тим-тука, тим-тука! — възторжено цвърчеше отгоре отмъстителят.

Изпаднал в паника, Жълтоклюн отчаяно подскачаше сред тревите. Най-сетне успя да излети и с мъчителни усилия се изгуби нейде зад храстите. На полесражението останаха само две черни пера, увиснали между листата на ягодите, край кристалния плод.

Малкият победител тържествено се плъзна по гладкото стъбло на храста и застана сред защитените владения. Двете пера привлякоха вниманието му. Помисли, че би могъл да ги закачи като трофеи пред входа на хралупата си, но след зрял размисъл се отказа от тази идея. По-добре да си останат тук и да напомнят на всички каква съдба очаква враговете на Рим-Тим-Тука.

След преживените вълнения ягодите му се сториха особено сладки и той им посвети повече време, отколкото бе предвидил. Нищо, имаше време. Денят тепърва започваше.

Спокойно, без да бърза, зверчето изми с език и лапки сладкия сок по муцунката си. Добре, едната задача беше изпълнена. Какво му предстоеше тепърва? А, да, пух за постилката.

Но по пътя към пухените треви Рим-Тим-Тука мина край натежалите шушулки на дивия грах и откри, че е дошло време за събиране на реколтата. Чудесно, можеше да съчетае двете работи и да се върне в хралупата с нова постилка и солиден запас от семена.

Той ловко прегриза дръжките на най-ниските шушулки, разпука ги по ръба и започна да тъпче в устата си дребните кръгли семена. Бузите му се издуваха, натежаваха, ала животинчето продължаваше да ги пълни, докато усети, че едва може да държи главата си изправена.

В мига, когато правеше първата крачка към пухените треви, отгоре връхлетя нещо огромно и черно.

Жълтоклюн не се бе отказал от борбата. Кацнал пред вцепененото от уплаха животинче, той бавно въртеше глава, оглеждаше го ту с едното око, ту с другото и избираше къде е най-добре да удари с острата си човка. А Рим-Тим-Тука отчаяно се мъчеше да открие изход от положението. Би могъл да избяга, ако лапките му не бяха като залепнали за земята. Пък и с този товар в бузите…

Навярно това бе просто случайност, макар че по-късно Рим-Тим-Тука го смяташе за проява на съобразителност и мълниеносна реакция. Жълтоклюн тъкмо замахваше с човка, когато от устата на противника му излетя струя дребни, корави грахчета. „Кроак!“ — само това успя да произнесе птицата, преди да усети болезнения удар в окото и отново да се спаси с позорно бягство.

Няколко минути по-късно Рим-Тим-Тука се опомни достатъчно, за да продължи напред. Вече не беше толкова горд и през цялото време тихичко си мърмореше. Спор нямаше, днес се бе проявил като истински герой. Заслужаваше си да потърси някой от Дългопаметните и да му разкаже тая история. Обаче всичко си има граници. Докъде щеше да стигне, ако всеки ден разни неканени натрапници го карат да извършва подвизи и да нарушава нормалния ход на мирния си живот? Не, вече край на всякакви приключения! Само да събере достатъчно пух, веднага се връща, сменя постилката и ляга да спи до утре.

Пухените треви се извисиха пред него като огромен бледосив облак. И ето че пак…

Рим-Тим-Тука пробяга целия обратен път, без да спре нито веднъж. Покатери се по дървото, пъхна се в хралупата и се сви върху старата постилка. Нямаше да излиза, нищо нямаше да прави! Щеше да чака, докато свършат набезите на досадниците. Защото не можеше да нарече другояче освен досадник онова грамадно същество, за което смътно си спомняше от разказите на Дългопаметните и което нямаше никакво право да се настанява в най-хубавите му пухени треви.

Рим-Тим-Тука беше обиден на целия свят.

Събуди го едва доловимо шумолене. Някакво животинче бягаше през гъстите треви. Човекът надигна глава и опита да се огледа, но не видя нищо. Обгръщаше го плътна, топла и мека завивка. Той се протегна с удоволствие, после плъзна ръка по гърдите си и изненадано откри, че е гол. Къде се намираше? Защо беше тук? Не можеше да си припомни.

При опита да се изправи той се олюля и едва не падна отново по гръб. Нежната, пухкава материя, която го обгръщаше, не оказваше съпротивление и дори отдолу, пресована под тежестта на тялото му, не предлагаше сигурна опора. Той напрегна крака, внимателно се изправи и изведнъж главата му излезе на открито. За миг светлината на утрото го заслепи. Когато отново отвори очи, пред погледа му се разкри необикновена картина.