Любомир Николов - По стената

Отнякъде в замъглената му памет изплува споменът за древните скандинавски саги и за възпятото в тях световно дърво Игдрасил — забило могъщи корени в земята, подпряло с клоните си небесния свод. Сега виждаше пред себе си тази легенда, превърната в действителност. Обхващаше го някакъв благоговеен трепет пред това чудо на природата и в същото време усещаше все по-силно любопитство. Искаше му се да погледне отблизо огромните стъбла, да опита да се изкатери по тях (не беше сигурен, но му се струваше, че някога е бил нелош алпинист). До най-близкото дърво имаше не повече от десетина километра. Трябваше да се спусне от планината и после…

Той не успя да помисли какво ще прави после, защото погледът му се спусна надолу и изведнъж обхвана онова, което се намираше стотици метри по-ниско. Не скали, не пропасти и върхове. Клони!

Краката му се подкосиха и той почти рухна на земята, заровил лице в дланите си. Съдбата си правеше някаква нелепа шега с него. Това не можеше да бъде истина, в света нямаше подобни дървета!

В света? Да, няма — потвърди студена като нож мисъл и по гърба на Борис пробягаха тръпки. А в друг свят?

Нещо в него се съпротивляваше срещу мисълта за друг свят. Може би е сън, наивно се помъчи да се убеди той, и с чувството, че върши нещо нелепо прищипа с нокти кожата от обратната страна на дланта си. Болката беше истинска, но наоколо не се промени нищо. Борис въздъхна и се изправи. Мимолетната надежда, че вижда всичко това насън, се разсея.

След първоначалното потресение сега му беше по-леко да се вгледа надолу и отблизо да оцени истинските мащаби на Дървото. Най-близкият клон беше стотина метра по-ниско и от положението, в което се намираше, Борис можеше да види само едната му заоблена страна, покрита е дървета и храсти. Двата клона вървяха почти успоредно, но докато неговият плавно се спускаше, долният се издигаше нагоре. Помисли си, че има смисъл да продължи напред — ако и по-нататък нещата оставаха без промени, имаше вероятност двата клона да се съберат.

Докато крачеше по-нататък, мислите му безпомощно се въртяха в затворен кръг. Добре, рано или късно щеше да стигне подножието на Дървото, макар че предпочиташе да не се спира върху подробностите на това дълго спускане. Още отсега знаеше, че то едва ли ще бъде леко и приятно. Но не можеше да избегне най-важния въпрос. Какво щеше да прави после? Накъде да тръгне в този странен, непознат свят?

Тъкмо това го измъчваше най-много — чувството, че е попаднал в свят, където, дори да успееше да си възвърне изгубената памет, щеше да се чувства безсилен и объркан. Нима в един нормален свят можеше да има дървета, високи десет километра, с клони, върху които могат да се разположат гори и езера — сега можеше да види по-голямата част от долния клон и дългото езеро в средата му. Нима може да има плодове, събиращи в себе си образите от миналото, за да ги върнат след часове или дни? Не, нещо беше объркано в самата основа на този свят и Борис се чувстваше изгубен, самотен като песъчинка на безкраен морски бряг.

Може би мисълта за морски бряг го накара отново да погледне настрани. Сега клонът му беше изтънял, дърветата по него бяха изчезнали и човекът можеше да погледне в другата посока, която досега оставаше закрита. Същата гориста равнина, същите титанични дървета, същото море…

И още нещо!

В първия момент не можа да го познае, само мъчително усещаше, че вижда нещо изключително важно, с което е свързана съдбата му. От такова разстояние блестящият метален предмет изглеждаше малък, като продълговата консервна кутия, от която някой е отделил дъното и капака. Но Борис знаеше, че всъщност цилиндърът е огромен. Сто петдесет и седем метра — изплува в паметта му. Такава беше дължината на „Галилей“.

„Галилей“… Седмият звездолет, излетял от Земята, и първият, използващ новия тип двигател, в който за гориво служеха неограничените запаси от междузвезден водород. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-лесно става да се привличат и концентрират безкрайно разредените атоми в космическата пустота и това даваше възможност да се достигат субсветлинни скорости.

Звездолетът бе кацнал край самата вода, леко наклонен към морето, и вълните се разбиваха в единия край на корпуса му. Дори от такова разстояние личеше, че приземяването (думата „припланетяване“ отдавна бе изхвърлена от употреба като излишно педантична) не е било леко. Изглеждаше, че в последния момент балансът на двигателите е бил нарушен и „Галилей“ е започнал да се измества настрани, оставяйки зад себе си широка ивица разтопен пясък, кипнал под адския пламък на ядрените двигатели. В паметта на Борис се мярна и отмина спомен за оглушителен грохот, тресящи се стени и падане — последна отчаяна маневра на пилотите, преди наклонът да е надхвърлил критичната точка.